Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Като погледна назад, ми се струва, че нашата Месалина сама беше нагласила всичко! Искала е да покаже на съпруга си какъв рогоносец е и аз бях изиграл ролята на жертвеното агне, а младият „роднина“ се спаси благодарение на хитроумната история, която тя съчини.

Колко коварни са жените! Какви са двуличници! Колко покварени и непостоянни са! Под човешкия си облик крият сърца на тигрици! А как само ги обичам!

— Какво е това? — извиси глас белобрадият старец. — Какво става тук, жено?

Момъкът пъргаво прибра меча и камата в ножниците им. Аз свалих грейката. Биатрис ми смигна, после се хвърли на колене пред съпруга си и прегърна нозете му.

— Съпруже мой! — простена.

Сега внимавайте, млади приятели, защото дори аз, колкото и да ме бива в лъжите, нямаше да мога да устроя подобно представление.

— Съпруже мой! — ридаеше тя и въртеше очи към небето. — Ти, светлина на живота ми!

— Да, да — ядно й отвърна белобрадият старец. — Кои са тези младежи?

Въздъхнах с облекчение — глупавият старик поне не ме беше разпознал като един от своите слуги.

Пламенната Биатрис също си даде сметка за това.

— Съпруже мой — извиси тя глас отново, сочейки ме с ръка, — този млад мъж потърси убежище в покоите ми, бягайки от другия — тя посочи своя „роднина“, — който го преследваше ожесточено, решен да пролее кръвта му — тя си пое дъх. — Тъкмо се молех, когато този младеж — тя отново посочи към мен — се втурна при мен и поиска да го спася от кървавото отмъщение на другия момък.

Не вярвах на ушите си! Още не се е родил човекът, който можеше да се мери с нея по бързина и острота на ума! С младия „роднина“ само се спогледахме с отворени уста.

— Така ли е? — попита ни белобрадият старец.

И двамата кимнахме.

— Да ви няма тогава! — нареди ни той, сочейки драматично към вратата. — И се разделете, че иначе ще извикам стражата. Уреждайте си сметките другаде.

Побягнахме като зайци, освободени от капан. В късния следобед вече се бях върнал при катедралата „Сейнт Пол“ и отново се подпирах на надгробната плоча на херцог Хъмфри в очакване някой да ме наеме.

Този ден не ми провървя, а и щедростта на Боскъм вече се изчерпваше, но късно на следващата сутрин късметът ми се обърна. (Въпреки че като се замисля сега, този път не беше само въпрос на късмет.) Тъкмо се облягах на някаква надгробна плоча и мятах похотливи погледи към едно слугинче, когато някой ме потупа по рамото. Вдигнах очи. Над мен се бе надвесил висок мъж с благородно изражение, яка челюст и орлов нос. Сивите му очи бяха добродушни, а загриженото му чело на оплешивяващата глава беше набраздено от бръчки. Беше скромно облечен, но обточената му с кожа мантия беше от хубав плат, а златните пръстени по ръцете му не бяха евтини дрънкулки, купени от таблата на някой амбулантен търговец.

— Мастър Шалот!

Мъжът протегна ръка, а аз скочих на крака и я разтърсих. Той се представи.

— Сър Хюбърт Баркли, златар. Имам магазин на Голдсмит Роу между Бред Стрийт и Фрайдей Стрийт.

— Поздравления, сър — отвърнах аз.

Той се усмихна, взе бастуна си със златна дръжка, който беше оставил до една колона, и се опря на него.

— Познавам те. Ти си слуга и доверен човек на Бенджамин Даунби, племенник на великия кардинал. Аз съм банкерът му.

Усмихнах се широко.

— Ама разбира се, сър Хюбърт!

Всъщност едва се сещах кой е мъжът, колкото и да напъвах ума си. Моите пари стояха у златарите в Ипсуич и не се задържаха задълго там, но Бенджамин беше предпазлив по природа. Спомних си също, че Баркли е и кралски златар, следователно — влиятелен човек.

— Научих, че си тук. Какво се е случило? — попита той, леко наклонил глава на една страна.

(Знаете ли, понрави ми се този мъж — в характера му личеше благородство. В тайния си параклис — таен, понеже продължавам да изповядвам католическата вяра, имам своя лична книга на мъртвите, в която съм си записал и неговото име. Направих го, защото накрая го предадох, или поне така си мисля, и станах причина за ужасяващата му смърт… Всичко това обаче тепърва предстои да се случи. В крайна сметка, ако да осъзнаеш какво е трябвало да сториш в миналото беше мъдрост, всички щяхме да сме магистри по философия.)

— Да не би да си в беда? — настоя да узнае той.

— Ами… — запристъпях аз от крак на крак, оглеждайки другите мъже и жени, които чакаха да ги наемат. — Посдърпах се с едни хора в Ипсуич, а господарят ми е в Италия.

— И гордостта не ти позволява да помолиш за помощ, така ли?