Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Доведох докрай любовната си среща с младата дама, но, честно да ви кажа, мислите ми бяха другаде. Щом Кемп се навърташе наоколо, възнамерявах да се сниша. Два дни по-късно, на смрачаване, Кемп и чужденецът — Теодосий, граф Егремонт и пратеник на императора в Лондон, влязоха в магазина. Аз останах в задната част на къщата, защото сър Хюбърт настоя да се види насаме с тях. Чух отвън да подрънкват оръжия и разбрах, че Кемп е довел със себе си и неколцина от своите юнаци. На все по-оскъдната светлина успях да различа чертите на Егремонт. Лицето му беше слабо и мургаво, устните му бяха тънки, а от очите му струеше жестокост. Приличаше на вълк и това впечатление се подсилваше от косата му, боядисана в отвратителен цвят. Сър Хюбърт ги поведе надолу по стълбите към укрепените си стаи в мазето, където държеше най-ценните си притежания. Върнаха се обратно след час, а после Кемп и Егремонт изчезнаха в нощта.

По-късно, след вечеря, сър Хюбърт ме задържа след останалите. Докато те се изнизваха от трапезарията, той говореше за всекидневни неща, а после сграбчи китката ми.

— Роджър, ако нещо се случи с мен…

Погледнах го разтревожено.

— Ако нещо се случи с мен — дрезгаво повтори той, — качи се в стаята ми. На стената виси гоблен, на който е изобразен справедливият съдник пророк Даниил. Свали го и зад него ще намериш вратичка. Бравата е особена. Ще успееш да отвориш вратата само ако натиснеш дръжката два пъти надолу и три пъти нагоре. Дело е на най-изкусния ключар в Лондон. Няма ключ, но запомни — посочи към мен той, — два пъти надолу и три пъти нагоре с лек натиск. Една малка грешка и вратата ще си остане заключена.

— Господарю — прошепнах аз и се приближих към него, — що за безсмислици са това?

— Не, не, чуй ме.

Нямаше как, трябваше да го слушам, въпреки че стомахът ми вече се свиваше.

— В малката ниша — продължи Баркли — ще намериш ценни документи — завещанието ми и някои ръкописи. Най-важното обаче е една малка кадифена кесия, в която има два ключа. Единият е за средната врата в мазето. Когато я отключиш, в стаята ще откриеш само една стоманена кутия с три ключалки. Вторият ключ отключва и трите, но в определена последователност. Първо се отключва средната, после тази отдясно и накрая лявата ключалка.

— Господарю — попитах, — защо ми се доверявате?

— Налага се — усмихна се Баркли. — Може и да си негодник, Роджър, но аз не те изпускам от очи и забелязах, че откакто си тук, не е изчезнала нито една сребърна или златна монета.

— Господарю! — погледнах го с престорен гняв. — Как бих могъл!

— Мошеник си ти, Шалот — отвърна ми той шеговито, — но от почтените; не си куче, което хапе ръката, която го храни.

Пръстите му забарабаниха по златотъканата покривка на масата.

— Всъщност изчакай ме тук — заяви той и излезе от трапезарията.

След няколко минути се върна с кадифената кесия в ръка и ми направи знак да го последвам. Тръгнахме по коридора и когато стигнахме до вратата, която водеше към мазето, той я отвори. Спря, за да запали фенер, и после тръгнахме надолу по стъпалата към влажния, студен коридор. Баркли спря отново, за да запали останалите фенери, които бяха окачени на куки по тухлената стена. Мрачният коридор се обля в колеблива светлина. Забелязах, че има три помещения. Вратата на всяко от тях беше подсилена със стоманени прътове и железни гвоздеи. Баркли отвори средната врата и влезе в стаята. Помещението представляваше съвършен квадрат без прозорци или какъвто и да било друг отвор — само каменен под и тухлени стени.

В средата на стаята имаше дъбова маса, а върху нея стоеше металното ковчеже, което Баркли ми беше описал. Той заключи яката врата зад нас и ми показа как се отваря ковчежето. Вдигна капака и внимателно измъкна кафява кадифена кесия. Разхлаби шнура, с който беше привързана, и с две ръце извади от нея държавата на Карл Велики. Ако знаех какво ме чака заради това проклето нещо, в каква опасност ще бъде поставен крехкият ми живот, щях да побягна с писъци от къщата. В онзи миг обаче само стоях и зяпах златната топка, опасана от сребърни пръстени, в които проблясваха скъпоценни камъни. В горната й част имаше аметист, който беше толкова чист, че улавяше светлината и грееше със собствен блясък. Върху него беше закрепен кръст от чисто злато с рубин в средата.

— Подръж я, Шалот — прошепна Баркли. — Вземи държавата на Карл Велики, която е била в ръцете на най-великия император, когото Европа е познавала!

Подчиних се. Не беше тежка.