Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Да, сър Хюбърт, точно така.

— Голям негодник си ти, Шалот — Баркли се приближи към мен и сложи сребърна монета в ръката ми. — Негодник до мозъка на костите си — така те описа мастър Даунби. Каза ми, че те бива в битките, а пък си и кралски човек. Тъкмо имах нужда от някой като теб!

Преглътнах тежко. Щеше ми се господарят ми да не ме беше хвалил чак толкова. (Нали си го знаете стария Шалот! Стигне ли се до бой, ще се бия, но така ще направи и мишката, ако я притиснат в ъгъла!)

— Ерген съм — продължи Баркли. — Живея с камериерките, прислужниците, чираците и калфите си.

— Защо ви е дотрябвал пазач?

Баркли извърна поглед. По гръбнака ми преминаха едва доловими тръпки.

— Става дума за тайна задача — той сниши гласа си до шепот, — за кралска мисия, Шалот. Затова те наемам. Можеш да задържиш монетата в името на приятелството ни — той посочи към ръката ми. — Ще имам нужда от теб в продължение на месец и всяка седмица ще получаваш по две сребърни монети.

Час по-късно вече бях изпратил съобщение до Боскъм и се бях настанил в къщата на сър Хюбърт Баркли. Нищо не успокоява страхливата ми душица така, както среброто, и никога не гледам зъбите на харизан кон, пък и тогава си мислех, че появата на Баркли е Божият отговор на моите молитви. (Само да си бях отварял по-добре ушите, когато ме наемаше.) Златарят притежаваше просторна къща с магазин към нея. Приземието беше от червена тухла, а останалите три етажа бяха от черен дъб и бяха измазани със смесица от бял и червен хоросан. Покривът беше покрит с керемиди и увенчан с модерни комини. Сводестите прозорци бяха остъклени. Подът във всички стаи беше покрит с червени плочи, а върху две трети от всяка стена имаше тъмна ламперия. Шумовете се приглушаваха от дебели килими, а пъстроцветни гоблени, дошли от тъкачниците в Ниските земи, радваха окото. По первазите на прозорците имаше кошници с цветя и от пръв поглед си личеше, че мебелите са изработени от най-добрите дърводелци в Лондон.

Баркли беше учен, колекционер на книги и господар на много сговорно домакинство. Слуги и господар бяха поставени на една нога. Всички сядахме на една и съща маса в дългата трапезария на сър Хюбърт, ядяхме една и съща вкусна храна и пиехме едни и същи добри вина. Всеки мъж, жена и дете имаше свое собствено легло и сандък. Мен ме настаниха в пометена до блясък таванска стая и аз се почувствах доволен като прасенце в своята кочинка, потапяйки се в рутината на това домакинство. Ставахме преди изгрев, казвахме си сутрешните молитви, отивахме на утринна литургия в близката църква и после се трудехме точно до залез-слънце. Разбира се, междувременно ни беше позволено да се храним, така че по обед прекъсвахме работата си за лека закуска. Щом паднеше мрак и магазинът затвореше, всички се събирахме около масата за вечеря.

Задълженията ми не бяха тежки. Дадоха ми портупей, меч и кама и ме инструктираха да надзиравам със страховит вид калфите и чираците, докато подреждат щандовете в двете големи стаи откъм улицата, които служеха за магазин. За стария Шалот беше нищо работа да се прави на страшен, да се разхожда наперено и да хвърля свирепи погледи към дрипавите хлапаци. Да ви кажа честно, когато гледах пиесата „Хенри V“ на Уил Шекспир и видях, как се перчат на сцената Ним и Бардолф, се смях със сълзи на очи, разпознавайки се у тези двамата.

Все едно, пипето ми сечеше и затова се зачудих защо му беше на сър Хюбърт да ме наема. Една младичка слугиня със сочна гръд и сладки устни ми прошепна, че съм първият, когото наемат за тази работа, въпреки че сър Хюбърт седмици наред бил търсил надежден човек.

— И защо се спря точно на мен? — попитах я, докато развързвах връзките на корсажа й, изпълнен с копнеж по Луси Уидърспун.

— Не знам — престорено ми се усмихна тя, — но господарят крие нещо в тайната си стая долу в мазето.

— Какво крие? — запитах.

— Не знам — повтори тя, обгръщайки врата ми с нежните си ръце, — но тук го донесе — тя притвори очи — един чужденец с мургаво лице и странна оранжева коса.

— Оранжева ли?

— Така ми се стори. Забравих му името. С него имаше един англичанин, сър Томас Кемп.

Побиха ме студени тръпки. Познавах Кемп. Беше един от Agentes in Rebus 32 32 Тайни агенти от епохата на Късната римска империя. В случая става дума за шпионската служба на Хенри VIII. — Бел.прев. на Големия звяр. И преди се бях сблъсквал с тази очарователна сбирщина — шайка убийци, шпиони и тайни агенти, чийто девиз гласеше: „ВОЛЯТА НА КРАЛЯ Е ЗАКОН.“ Каквото и да им заповядаше Големия звяр, те се подчиняваха безпрекословно.