Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Бог да ви е на помощ, дано никога не попадате там! Тъмната като пещера стражева кула е изпълнена с вонята на човешка нищета, а в застлания с камъни двор се извисяват камари с боклук. Светлината от факлите едва разпръсква адския мрак. Здравеняци със зли лица ми смъкнаха всичките дрехи и ми връчиха само едно парче грубо зебло. Избутаха ме бос по някакъв влажен коридор и ме тикнаха в мръсна килия, където братята Попълтън ласкаво се сбогуваха с мен, хилейки се. Видях негодниците да дават на тъмничаря сребърна монета. Тя не беше предназначена за издръжката ми, ами за да ми вгорчи живота до крайна степен и тъмничарят съвестно изпълни задълженията си. Тази тлъста жаба, тази свиня, ми показа съдебната заповед, която братята Попълтън бяха успели да измъкнат от местния съдия.

— Чака те съд в Общината — рече той злорадо. — А после — на каруцата и към бесилката.

— Познавам някои хора от кралския двор — изпелтечих. — Кардинал Томас Уолси.

— Ама разбира се — отвърна ми онзи. — Аз пък съм роднина на кралицата.

— Няма ли поне да предадете едно съобщение на сър Хюбърт Баркли? — замолих му се аз.

Тъмничарят протегна ръка.

— Парите, сър.

— Той ще ти плати.

Тъмничарят си прибра ръката и ме зашлеви през лицето.

Две сутрини по-късно се явих пред съда в Общината. Устата ми беше разкървавена от едната страна, а очите ми бяха полузатворени от ударите. Бях небръснат, в кожата ми се беше просмукала вонята на тъмница и на нейните обитатели. По презрителния поглед на писаря разбрах, че Техни светлости съдиите няма да си губят дълго времето с мен.

Двамата Попълтън бяха довели някакъв невръстен адвокат. Аз бях окован към подсъдимата скамейка. Съдиите влязоха и се настаниха. И тримата се взряха в мен. Сърцето ми падна в петите. О, какво нещастно стечение на обстоятелствата! Оплачете клетия Шалот! Негодникът в средата, натъкмен в алена мантия, обточена с хермелин, беше не друг, а самият Фръмпълтън, който ме беше спипал в спалнята си с жена му. Такъв е животът! Процесът беше жива пародия! Братята Попълтън представиха доказателствата си и ме описаха, мен, несретника Шалот, като мошеник и шарлатанин, който отмъстил на семейството им, като отровил майка им. Разказаха, как са ме проследили до Лондон и как някакъв човек пред катедралата „Сейнт Пол“ ги насочил към кръчмата в Уайтфрайърс. Нататък било лесно. Потърсили ме в къщата на Баркли, откъдето научили, че пия в „Сребърния лъв“.

— Имате ли какво да отвърнете на тези обвинения? — изрева Фръмпълтън, мятайки ми убийствени погледи.

— Невинен съм — промърморих аз.

Съдията изкриви уста в жестока и ехидна усмивка.

— Точно така, невинен като Ирод. Бива ви да разправяте небивалици.

— Е, Шалот, разкажете ни някоя небивалица и може и да не увиснете на бесилото — обади се намръщеният съдия вдясно, който беше сух като чироз.

Видях го как смушка с лакът Фръмпълтън и разбрах, че само ми се подиграват. Братята Попълтън, пръскащи се от самодоволство, се хилеха злорадо. Потриваха ръце и си личеше, че нямат търпение да чуят присъдата.

— Да — извика Фръмпълтън, бърчейки нос, — разкажете ни някоя забавна история, Шалот, и може и да не увиснете на бесилото — той погледна към другите двама съдии, усмихвайки се подигравателно. — Поне не веднага.

(Е, знаете си го Шалот. Положението ми беше достатъчно неприятно, че отгоре на това да позволя и да ми се подиграват!)

— Ще ви разкажа нещо забавно — креснах им в отговор и раздрънках веригите си. — Един ден между Господ и Сатаната възникнал спор.

— Само без богохулства, мастър Шалот — кимна Фръмпълтън.

— Да, сър, само истината. Та Господ и Сатаната така и не могли да разрешат спора си и в крайна сметка се разотишли — единият се прибрал в Рая, а другият — в Ада. Не след дълго Господ изпроводил пратеник при Сатаната, за да му предаде, че не е могъл да намери кой да му даде правен съвет.

— Защо? — попита Фръмпълтън.

— Защото, милорд — усмихнах се аз невъзмутимо, — в Рая няма нито един правник!

Е, това беше! Съдията си сложи черната шапка 33 33 Шапка, която съдиите в Англия си слагали при произнасяне на смъртна присъда. — Бел.ред. и аз, Роджър Шалот, бях осъден да бъда откаран до Тайбърн, където се извършваха екзекуциите в името на закона, в най-скоро време, което ще рече на следващата сутрин, и да бъда обесен, докато издъхна.

Приставите ме изблъскаха с бой от съда и ме върнаха в килията на осъдените в Нюгейт, където прекарах нощта в борба с плъховете. Докато си клечах в ъгъла, хленчейки и оплаквайки съдбата си, в моя единствена „утеха“ се превърна глашатаят, който пристигна веднага след полунощ, за да напомни на осъдените престъпници: