Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Вий, осъдени на смърт — коленичете! Горещо се молете, защото утре ще умрете!

— Махай се! — изкрясках.

Беше ни достатъчно тежко да сме осъдени на смърт и без някой да ни напомня, че ще умрем, и да ни призовава към молитви. По изгрев-слънце вече бях доста уплашен. През целия ми живот винаги се беше намирал някой, който да ме избави навреме от смъртна опасност, но кой щеше да го стори сега? Бенджамин беше далече. По всяка вероятност Баркли не знаеше къде съм, а и май нямаше никакъв начин да пратя съобщение до двореца.

Когато ме измъкнаха от килията на следващата сутрин, вече треперех. Благодаря на Бога, че монахът, който се качи в каруцата, за да ме съпроводи до Тайбърн, носеше мях с вино и ме остави да пия от него колкото ми душа иска. Когато палачът се присъедини към нас, вече едва стоях на краката си. Той ме изгледа сърдито през червената си маска.

— Ще кротуваш, нали момчето ми? Качваш се по стълбата пъргаво като маймунка и после скачаш с всичка сила. Така вратът ти ще се счупи — казват, че е по-добре, отколкото да се задушиш.

— Искаш ли да ми покажеш как точно става? — попитах.

Палачът се ухили. Помощникът му се покатери на седалката, взе юздите в ръцете си и каруцата се затъркаля към железните врати на главния вход на затвора. Портите се разтвориха. Отвън се беше събрала тълпа, нетърпелива да види смъртта на още едно човешко същество. Умът ми не го побираше — аз, Роджър Шалот, щях да си получа заслуженото, но за престъпление, което не бях извършил! Помислих си дали да не скоча от каруцата, но ме спираха оковите на краката ми. Тогава вратата на стаичката на тъмничаря се отвори и оттам тромаво излезе тлъстата жаба, последвана от още двама души. Пазачът вдигна ръка, за да спре конете.

— Оставете ме да умра! — простенах.

Не исках да изям още някой и друг пестник в лицето за сбогом.

— Спри! — кресна пазачът.

— Освободете този мъж! — извика друг глас.

Присвих очи. Двамата други мъже бяха моят господар и доктор Агрипа.

— Освободете го! — повтори Агрипа, приближавайки каруцата. — Нося документ за помилване от самия крал.

Това дойде в повече на стария Шалот. Проснах се в несвяст. Опомних се върху чисти чаршафи в стая над кръчмата „Цветът на лилията“, точно срещу църквата „Гроб Господен“. От едната страна на леглото седеше Агрипа, а от другата ми се усмихваше господарят ми, чието лице беше по-мургаво от всякога.

— Добре дошли — промълвих. — Простете ми.

Бенджамин само се надвеси над мен и поднесе чаша с вино към устните ми.

— Пий, Роджър — подкани ме. — Пий и си почивай.

Така и направих. Спомням си слънчевите лъчи, които проникваха през прозореца, и после съм заспал. Когато се събудих, навън вече беше тъмно, а аз се чувствах отпочинал и гладен като вълк. До прозореца стоеше Агрипа, а господарят ми спеше на един стол. Изправих се в леглото. Бенджамин също се събуди. Не пожела да слуша никакви обяснения, ами стана и отиде да поръча храна на кръчмаря.

Седнахме на масата да отпразнуваме моето освобождаване. Не си губих времето в приказки, ами ядох, сякаш това беше последната храна в живота ми. Другарите ми само отпиваха от виното и ме наблюдаваха съсредоточено. На Бенджамин пътешествието не му се беше отразило зле. С шеговита усмивка отбеляза, че понеже не съм бил с него, пътуването му до Венеция е минало бързо и безпрепятствено. На връщане кралският кораб акостирал в едно от източните пристанища, откъдето господарят ми, без да се бави, се отправил към имението ни и там научил за случката със семейство Попълтън.

— След това — заключи той — дойдох в Лондон. Кралят и приближените му бяха в двореца Елтъм. Двамата с доктор Агрипа тръгнахме да те търсим из града и, за щастие, бързо те открихме. Златарят Баркли ни разказа, че братята Попълтън и стражите са те търсили при него и как после научил, че са те отвели, но не знаеше къде.

— Но аз знаех — намеси се Агрипа, поставяйки облечената си в черна ръкавица ръка върху моята. — Ти все се забъркваш в бели, Роджър — въздъхна той. — Знаех, че си в затвора — я във Флийт, я в Маршълсий или пък в Нюгейт. Няколко часа да бяхме закъснели и щяхме да прибираме останките ти от Тайбърн.

Той се вгледа в лицето ми.

— Обръснах те, докато спеше.

Ръката ми светкавично се стрелна към брадичката ми.

— А една слугиня от кръчмата те изми — засмя се той до уши. — Не се притеснявай, беше изключително внимателна.

— Не мога да кажа същото за проклетия тъмничар — озъбих се аз.