Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Кимнах благоразумно. Не беше моментът да споменавам за пиянството и разврата, в които тънеше.

— Ако задържите реликвата — обадих се прибързано, — може пък Господ да изпълни молбата ви.

Настроението на Звяра се промени на мига. Изтри сълзите от лицето си, изправи се и тръгна към мен. Сграбчи ме за косата, изви главата ми назад и завря лицето си толкова близо до моето, че усетих гнилия дъх на почернелите му зъби.

Хенри винаги беше окъпан в парфюм. Ако устата му не вонеше, то гноясалата язва на крака му неизменно вършеше тази работа.

— Държавата на Карл Велики! — изсъска Хенри. — Държавата на Карл Велики! Ти ще ми я върнеш, нали, Роджър, момчето ми?

Той пое дълбоко дъх.

— Помилвах те, но не сме приключили с въпроса — не спираше съскането му. — След няколко седмици капитан Бънсел ще поеме към западното крайбрежие на Африка с кораба ми „Пепъркорн“ и набира екипаж. Не ми ли върнеш реликвата, отплаваш с „Пепъркорн“, момчето ми!

Хенри се върна на трона си и се разположи в него, изпаднал в мрачно настроение.

— Граф Егремонт чака отвън — кротко се намеси Уолси. — С него е и сър Томас Кемп.

— Нека чака! — озъби се кралят.

Изведнъж зад нас се чу трясък и прогърмя кучешки лай. Космите по тила ми настръхнаха от страх. Хенри го усети и се усмихна.

— Подаръци, Роджър, от Негово величество императора. Две огромни кучета за лов на мечки. Кръстих ги Кастор и Полукс 34 34 Братя близнаци от римската и старогръцката митология, синове на главния бог Юпитер (Зевс). В старогръцката митология са известни като Кастор и Полидевк. — Бел.прев. .

Кимнах, но стомахът ми вече се свиваше. Уолси също се беше смръзнал. Познаваше болния мозък на краля и знаеше колко той обича да си прави гадни шеги с мен.

— И двете кучета са мъжки — продължи Хенри. — Императорът е допуснал грешка.

Изкиска се в ръка.

— Трябва да подаря някому едното. Е, кажи ми, Роджър, искаш ли да си поиграем с тях?

Отвърнах на погледа му, скован от ужас. Знаех ги аз игричките на Големия звяр. Последния път тичах като луд през уиндзорската гора, преследван от Хенри, придворните му и глутница ловджийски псета. Друг път пък почти се удавих в кал и едва не се простих с гениталиите си.

— Време е да вървя — рече Хенри. — Чакат ме държавни дела.

„Как ли пък не — мина ми през ума — по-скоро те чакат нечии копринени фусти!“ Бяхме пристигнали в Елтъм предишната вечер и ни бяха дали стая. Прескъпият чичо ни осведоми, че кралицата и придворните й дами не са в двореца, тъй като кралят имал намерение да се отдаде на една седмица удоволствия. Виждал съм ги някои от неговите удоволствия! Млади и изтънчени дами — пачаврите на Хенри. Няма какво повече да кажа за неговите държавни дела!

Кралят се изправи и протегна грамадното си туловище, докато кокалите му не изпукаха.

— Казаха ми една гатанка, Шалот. Трябва да намеря отговора, но нямам време! Държавни дела.

— Така ли, Ваше величество? — попитах, треперейки.

Хенри притвори очи. Кучият му син си умираше да се гаври с мен.

— Един човек трябва да пренесе през Темза лисица, пиле и купа със зърно. На лодката си може да вземе само едно от трите при всеки курс. Ако вземе зърното, лисицата ще изяде пилето. Ако вземе лисицата, пилето ще изяде зърното. Как да пренесе и трите през реката?

Хенри си взе парче сладкиш от една купа на масата до него, после се приближи и избърса пръстите си в косата ми.

— Ако не успееш да решиш гатанката, Роджър — заяви, — ще трябва да те накажа. Разгадаеш ли я обаче — той наклони главата ми назад и се втренчи в мен, — ще получиш награда. И едно предупреждение — гласът му се сниши до шепот. — Не се осмелявай да споменаваш нещо за мой син!

Кралят излезе от стаята. Седяхме в пълна тишина. Чувах как проклетите кучета още дращят и ръмжат иззад вратата зад гърба ми.

— Кралят е бесен — рече Уолси и ми отправи съчувствен поглед, вдишвайки шумно през месестия си нос. — Шалот, ако имаш капка ум в главата си, съветвам те да решиш гатанката.

Той плесна с ръце.

— Но стига вече, имаме работа. Доктор Агрипа, повикайте граф Егремонт.

Тъкмо се канех да попитам господаря си дали знае какъв може да е отговорът на гатанката, когато в стаята влезе Егремонт. Дневната светлина по никакъв начин не промени впечатленията ми от него. Беше си все същият мъж с мършаво лице и жестоки очи, когото бях зърнал в къщата на Баркли. Имаше вълчо изражение и вълчи нрав. Стоеше разкрачен и ни оглеждаше с изпитателен поглед. Едно потрепване на устната му ни остави без никакви съмнения относно мнението му за нас двамата с Бенджамин. До него сър Томас Кемп приличаше на пръчка, изправена до някой дъб — беше дребен, приветлив наглед мъж с рижа, оредяваща коса. Носеше тъмнозелен жакет и панталони, а плащът му беше тъмноморав. Широк кожен портупей опасваше кръста му. Той целуна пръстена на кардинала и се представи сухо на мен и на Бенджамин. Разбира се, вече се бяхме срещали, но тогава не ни запознаха. Кемп беше родом от Йоркшир и се гордееше с честността и прямотата си, макар че само глупак би се хванал на това. Студената му като камък душа прозираше в очите му.