Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

С тях бяха влезли и трима други мъже. Отначало ги взех за монаси — бяха с бръснати глави, кафяви мантии до под коляното и кафяви панталони, напъхани в черни ботуши за езда с висок ток. Само дето не бяха никакви монаси! Не и тези трима хубостници! През рамо носеха ремъци с поне по три ножници, във всяка от които беше затъкнат по един нож за мятане, а около кръста — дебели черни колани, от чиито халки висяха кама и меч. Походката им не беше наперена, а направо заплашителна. Ръцете им бяха скрити в широките ръкави на мантиите. Поклониха се много ниско пред Уолси, изгледаха с любопитство Агрипа, а нас удостоиха с кимване. Егремонт умишлено ни остави да ги огледаме добре. Водачът им ме порази. Лицето му беше широко и четвъртито, с хлътнали очи, остър, тънък нос с лека гърбица и месести, пълни устни, които бяха леко разтворени, сякаш притежателят им се готвеше да оспори всяка наша дума или действие.

— Това е Корнелий — каза Егремонт с тих глас.

Говореше добре английски и само едва доловимото заваляне на „р“-то издаваше, че е чужденец.

— Той е член на свитата ми. Специален пратеник на императора.

— Това ли е предводителят на Нокталиите? — обади се Агрипа. — Мъжете на нощта?

— А, да — на лицето на Егремонт се появи крива усмивка. — Има много легенди за тях.

— И всичките са верни — намеси се Корнелий, приковавайки очи в мен, сякаш ме предизвикваше да го опровергая.

Преглътнах тежко с надеждата да не започна да се оригвам, което ми се случва, когато съм поставен под голямо нервно напрежение. Корнелий измъкна ръка от мантията си. Зърнах пръстена с черен диамант, който носеше на малкия си пръст.

— Всичко, което казват за нас — заяви той с благ, почти замечтан глас, — е истина!

(Между другото, забелязвали ли сте, както съм забелязал аз в дългия си и разнообразен живот, че чужденците говорят английски по-добре от самите нас? Аз обвинявам нашите учители и смятам, че трябва да им се отправи сериозна критика!)

— Нямаше нужда да водите охраната си в Англия — остро го скастри Уолси.

— Не съм тук по молба на граф Егремонт — не му остана длъжен Корнелий.

По лицето на Теодосий премина раздразнение. „Боже — помислих си аз, — в лагера на нашите посетители не цари единомислие.“

— Тук съм — продължи Корнелий — по заповед на Негово императорско величество.

Долових немския му акцент. Корнелий ме посочи.

— Както вие имате ваши агенти, кардинале, така и императорът има свои.

В това нямаше и съмнение. Докато старият Карл стоеше заключен в някакъв манастир и се грижеше за часовниците си, неговите Нокталии, Мъжете на нощта, бяха поели грижа за поданиците му. Империята гъмжеше от облечените в кафяво Нокталии, които подслушваха през ключалките и събираха късчета сведения. Онзи набожен глупак Филип II ги получи в наследство и в Испания човек не можеше и да пръдне, без те да научат. След години имах удоволствието да се натъкна на Нокталии в затвора в подземията на Ел Ескориал. Имаха си свой начин да накарат някого да проговори. Неудобните нажежени клещи на Инквизицията не им бяха по вкуса. Как ви се струва идеята да прекарате нощта в стая, в която е тъмно като в рог, като знаете, че някъде в мрака две отровни змии само чакат, за да ви клъвнат?

— Стига, стига — приближи се Кемп към Уолси. — Кардинале…

В гласа на Кемп се промъкна нотка на високомерие и в този миг си дадох сметка, че Негово сатанинско високопреосвещенство беше започнал да губи позициите си.

— Кардинале — заяви Кемп, — събитията се развиха бързо. Граф Егремонт би желал да обсъдите преместването на държавата и отново да огледа имението Малвъл.

— Така да е — промърмори Уолси, а пръстите му зашариха по сребърния кръст на гърдите му. — Граф Егремонт, моят племенник мастър Бенджамин Даунби и неговият слуга Роджър Шалот ще ви придружат. Чрез тях аз и кралят ви гарантираме, че държавата безпрепятствено ще премине във вашите ръце.

— В такъв случай — отвърна ледено Егремонт — вие двамата ще отговаряте с живота си — той посочи към мен и Бенджамин — за безопасността на безценната реликва на моя господар.

— Да — отвърна му Бенджамин, — както и вие, граф Егремонт.

След тази приятна забележка всички напуснахме Елтъм — Егремонт, Кемп, Нокталиите, доктор Агрипа и прекрасната му шайка главорези, които му служеха едновременно за охрана и за ескорт. Прекосихме Темза, поехме през полята и минахме покрай приората „Свети Йоан Йерусалимски“. Избягвахме тълпите, но на един кръстопът близо до Ледър Лейн бяхме принудени да спрем, защото под бесилката погребваха двама самоубийци с пронизани от колове гърди. Наложи се да поизчакаме, докато каруците, ръчните колички и зяпачите се разпръснат, и междувременно се позабавлявахме с представленията на мимовете, огнегълтачите и гълтачите на саби. Тези златни момчета и момичета от потайностите на града се възползваха от подобни случаи, за да припечелят някоя и друга пара, както и за да отмъкнат нечия кесия. Бях тревожен, разтърсван от гняв заради преживяното в Нюгейт и нащрек поради скритите заплахи на Хенри, а да не говорим за проклетата гатанка. Не ме свърташе на едно място. Погледът ми шареше по лицата на хората наоколо и тогава го видях. Един човек сред тълпата ни дебнеше! Мъжът беше облечен като амбулантен търговец, носеше кожена престилка през кръста и ниско нахлупена измачкана шапка. Когато се обърна, разпознах кучешкото лице на Цербер, човека на лорд Харон. Ръката ми се стрелна към камата, но тълпата се раздвижи и когато погледнах отново, разбойникът беше изчезнал.