Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Какво ще кажеш за копието, мастър Литълджон?

Старецът си сложи очилата. Взе копието и внимателно го задържа в ръцете си. Огледа острието и дори той, който сякаш прекарваше живота си в полусън, видимо се оживи, когато погледът му попадна на орела и на надписа „SPQR“. Почтително поглади острието.

— Не мога да кажа — заяви той — дали тъкмо това е копието от Голгота, но несъмнено е много старо и е принадлежало на войник от римската армия.

За начало думите му затвориха устата на Попълтън. После всички ни наобиколиха. Някои отправиха предложения, но аз само клатех глава. Държах се като някоя свенлива мома, която позволява на ухажора си да мерне жартиера й, но няма намерение да отива по-далеч. Времето щеше да проработи в моя полза — мълвата и алчността щяха да набират все повече сила и златото щеше да потече веднага щом копието — тази най-свята от всички реликви, бъдеше прието. Трябваше само да почакам търпеливо и щях да мога да изтъргувам дори краекожието на Голиат.

— Щом копието е реликва — заяви Попълтън с изцапаната си с пяна от ейл уста, докато си пробиваше път през тълпата, — щом е толкова свято, тогава трябва да прави чудеса.

— Така е! — извика друг. — Чудеса! Искаме чудо, Шалот!

Стомахът ми се сви — не бях предвидил чудеса.

— Нека излекува някого! — ревна трети. — Може пък да изцели крака ми!

— Единственият лек за твоя крак — подвикна някой, — е да престанеш да се наливаш с ейл и да се заловиш за работа!

Опитах се да прикрия мрачното си предчувствие. При целия си изкусен план не бях помислил за подобно предизвикателство. Попълтън ми се присмиваше в лицето.

— Хайде, хайде, мастър Шалот — подигра ми се той, — молим те само за едно малко чудо.

— Луси ще ни свърши работа — провикна се иззад бъчвите кръчмарят Том.

— Луси ли? — извиках аз, за да разсея публиката. — Че какво й е на нея?

— Лежи с треска в една стая горе — отговори Том и се приближи.

— Да, точно така — изтъпани се Попълтън точно пред мен. — Слугинчето от дни не се е вясвало да чисти.

Мазната му усмивка се разтегна още по-широко.

— Ти май се радваш на особената благосклонност на Луси, а? — кудкудякаше той като глупава кокошка. — В такъв случай, мастър Шалот, няма да бъде кой знае каква жертва, ако се опиташ да изцелиш любовта на живота си с помощта на великата реликва, нали?

— Отведете ме при нея — заявих аз.

Прибрах копието в торбата и последвах Том по разнебитеното, дървено стълбище до малка таванска стая, току под стрехата на кръчмата. Луси изглеждаше толкова зле, че призовах Господ на помощ. Спеше върху мръсни чаршафи, цялата плувнала в пот. Мяташе се и се въртеше. Бълнуваше и сърцето ми едва не спря, когато промърмори името ми. Сложих ръка на челото й — гореше.

— Стоя навън до късно — заяви Том. — Върна се премръзнала и не спираше да кашля и да киха — разказа той на останалите, които се бяха скупчили на стълбището зад гърба му.

— Изцели я — прошепна Попълтън. — Положи свещеното копие върху й!

Навлажних пресъхналите си устни, мислите ми се лутаха като плъх, попаднал в капан. Щеше ми се лекарствата ми да бяха с мен и тогава си спомних нещо.

— Чуйте ме — рекох, — ще положа реликвата върху нея, но не сега.

Попълтън сведе глава и се закиска. От стълбището се понесоха неодобрителни възклицания.

— Довечера — продължих аз — ще се върна. Искам тази стая да бъде почистена. Викарият Догъръл да я освети и да я приготви за великата реликва. Ще бъда тук точно в седем вечерта.

Попълтън вдигна глава.

— Да не шмекеруваш, Шалот!

— Разбира се, че не — отвърнах му шепнешком. — Разчитам само на божествената намеса.

— Ще видим тази работа — озъби се той.

Измъкнах се от кръчмата с облекчение. Без да се помайвам, препуснах обратно към господарската къща, качих се на втория етаж и измъкнах от тайника в стаята си едно заключено ковчеже. Отворих го и вперих поглед в съкровищата си — кичур от косата на майка ми, един пръстен от Бенджамин, любовно писмо, което така и не се осмелих да изпратя… Най-важна обаче беше една малка стъкленица, съдържаща бисера сред лековете ми — силно лекарство, което спечелих на комар от някакъв турски лекар в една пристанищна кръчма в Лондон. Един Господ знае какво имаше в него. По думите на турчина представляваше каша от пресечено мляко и мъх — истински еликсир за треска от всякакъв род. Отворих стъкленицата и разклатих с ръка тебеширенобялото вещество. После заключих ковчежето, отправих една молитва към Богородица и се подкрепих с две чашки сладко вино.