Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— И какво е то? — попита тя остро.

— Да, госпожо, има няколко следи. Първо, студентите, които са изчезнали от „Стейпълтън Хол“ в Търл. Трябва да отидем там. Второ, тази странна история в тринитарианския манастир — там също трябва да отидем.

Заклинателката кимна.

— В края на краищата — продължи сър Годфри — манастирът е построен на мястото, където някога се е издигала кулата на стригоите. Съществува и проблемът с внезапната и загадъчна смърт на абат Самсън. А трябва да посетим и семейство Мортимър. — Сър Годфри погледна към Александър. — Къде е имението им?

— Някъде между това място и Уудсток.

— И накрая — заключи сър Годфри — трябва да разпитаме студента, който лежи в градския затвор. Може да ни каже нещо полезно.

— Тогава — каза сестра Идит, докато триеше пръстите си в салфетка — да започваме незабавно.

Мъжете изненадано се спогледаха.

— Идвам с вас — каза твърдо заклинателката. — Може да съм сляпа, но ще бъде прекрасно да бъда отново сред хора и да изслушвам проблемите им. — Лицето й стана тържествено. — Може да съм ви от полза. — Тя се изправи и леко докосна ушите на Александър. — Ти слушаш с това, но аз слушам с душата си. — Вдигна ръка, все едно се кълнеше. — Обещавам, че ако ви преча, ще се върна тук, но бих искала да дойда.

Александър погледна сър Годфри, който сви рамене и разпери ръце.

— Разбира се, госпожо — отвърна рицарят, докато писарят му правеше гримаси. — Но няма да се излагаш на опасност.

— На опасност ли? — Заклинателката отметна глава и се засмя. — Сър Годфри, живяла съм в опасност през целия си живот.

Разговорът беше прекъснат от силно чукане на вратата. Влезе игуменката, която водеше разчорлен войник, чиито ботуши бяха покрити с кал. Кални пръски имаше и по непраната му горна дреха. Войникът поздрави и тримата, но Александър видя, че беше впечатлен от заклинателката. Игуменката, която стоеше зад него, се намръщи неодобрително — мъжът миришеше на конска пот и триеше сополивия си нос с опакото на ръката си.

— Праща го шерифът — обяви тя.

— Какво има?

— Сър Осуалд — пратеникът притвори очи, — сър Осуалд изпраща своите… изпраща своите..

— Приветствия — предположи сър Годфри.

— Не, сър, своите поздрави. Той настоява веднага да отидете в замъка.

— Защо? — попита Александър. Мъжът разтвори очи.

— Бог знае, господарю, но тази сутрин донесоха някакво тяло. Чаршафът беше целият в кръв. Още капеше, когато сър Осуалд нареди да занесат трупа в едно от подземията.

— Още едно убийство — прошепна заклинателката. — Може би трябва да започнем от замъка.

Пратеникът беше освободен и Годфри и Александър се качиха в стаите си, за да вземат мечовете, и наметките си. Заклинателката остана да размени любезности с игуменката, която с нетърпение очакваше да разбере какво ще иска сестра Идит.

— Само един кон — каза заклинателката, когато двамата мъже слязоха по стълбите. — Кротък, но силен. Добродушен ездитен кон.

Игуменката се съгласи и ги поведе към конюшнята. Докато минаваха през подгизналите от дъжда градини, чуха младо момиче да пее и Александър спря.

— Тази песен е френска, нали? „La Belle Dame Sans Merci“, „Безсърдечната дама“.

И без да го канят, писарят премина през една пролука в живия плет, който скриваше певицата. Лицето му светна, когато зърна лейди Емили да стои до малък фонтан със снежнобял гълъб, кацнал върху облечената й в ръкавица ръка. Тя нежно галеше горичките му и му пееше, напълно погълната от заниманието си.

Сър Годфри се присъедини към него. Двамата мъже стояха, изпълнени с мълчаливо възхищение, защото ранното утринно слънце падаше върху непокритата коса на младата жена и тя сияеше като златист ореол. В дългата си тъмноморава рокля, пристегната в талията със сребърен колан, тя напомняше на Александър на принцесата на феите, която беше виждал в една книга с легенди в библиотеката на Кембридж.

— Какво видение! — прошепна той.

Момичето продължаваше да пее. Годфри само я гледаше и се чудеше защо сърцето му пропусна един удар, пулсът и кръвта му се задвижиха по-бързо, а стомахът му се присви от вълнение.

„Кълна се в разпятието — помисли си той, — виждал съм я само два пъти, а седя тук като някакъв нещастно влюбен оръженосец!“

Двете жени също се присъединиха към тях. Гълъбът изпърха с криле. Емили спря да пее, когато осъзна, че има публика. Тя нежно остави птицата на земята и свенливо погледна към тях изпод гъстите си мигли.

— Добро утро, господа — прошепна тя.