Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— По две причини. Първо, университетът има богат архив и библиотеки. В една от тях има хроника на един монах от Осни. Тя е пълна със странни истории — за видения, чудодейни излекувания и страшни събития. Монахът я е писал около петдесет години след нашествието на норманите. В нея се споменава за странен орден, който се появил на крайбрежието на Кент, а после се преместил в графство Оксфорд. Членовете му се настанили в една стара кула в пустошта и я възстановили. Представяли се за вярващи мъже и жени, поклонници, изпълняващи тържествен обет. После започнали убийствата.

— Стригои ли са били? — прекъсна я Александър.

— Да, идвали от Влахия или от една област, близо до Молдавия — едно от Балканските княжества. Уилям, първият нормански крал унищожил кулата…

— А стригоите?

— Един Бог знае, но подозирам, че не всички тела са били унищожени.

— Защо казваш това, госпожо?

— Подозирам, че предводителят на стригоите, които Уилям Завоевателят унищожил, е бил погребан в някакво подземие. Гробът му е бил отворен и сега духът на стригоя е свободен и броди, където пожелае.

— Значи — намеси се сър Годфри, — той може да е само един?

— Да, но той е техният владетел и е призовал васалите си на помощ.

— Защо не можем да унищожим гроба му? — попита Александър.

Сестра Идит се усмихна.

— Но къде е той? Пък и злото вече е сторено — духът е освободен. Навярно е вече в някое тяло.

— Как стригоите подбират онези, които обсебват? Заклинателката се усмихна.

— Хората мислят, че само злото привлича подобни демони. Понякога е така, но слабите духом, онези, които не са защитени, онези които не се причестяват редовно, всички са уязвими за демона.

Сър Годфри се приведе към нея.

— Разказът ти не е свършил, нали, госпожо?

Александър почувства как тялото на заклинателката потръпва от страх.

— Тъй като аз бях помогнала за разкриването на убийците, турският командир позволи на хоспиталиерите да ме откупят и да ме върнат в Англия. Преди да тръгна, този човек, добър мюсюлманин, ми каза нещо много странно. — Сестра Идит разхлаби превръзката на очите си.

— И какво е то?

— Каза ми, че преди последният стригои да бъде унищожен в кървавото клане край колибата на дърваря, той изкрещял ужасно пророчество.

Заклинателката кръстоса ръце и се приведе, сякаш изпитваше болка.

— Госпожо, трябва да ми кажеш!

— Стригоят изпищял: „Кажи на сляпата, че отново ще се срещнем. Тя ще бъде по-стара и ще я придружава кралски син!“

Александър ужасено изохка.

— Не разбирате ли — прошепна Идит — ужасните убийства в Оксфорд и твоето име, Макбейн, което означава „кралски син“ на шотландски. Когато новината за убийствата стигна до Лондон и канцлерът попита кой ще дойде с мен, аз разбрах за теб и знаех със сигурност какви демони ме чакат в Оксфорд.

Александър се размърда неспокойно, за да скрие страха си.

— Значи стригоите са ме познавали, преди да се родя?

— Не, но са предсказали, че един ден ще бъдеш техен враг.

— Това е нелепо. Как може стригоите от Влахия да бъдат същите, които кръстосват улиците на Оксфорд?

— Ще ти кажа, Макбейн. Попита дали стригоите могат да се размножават. Не могат. Но си ги представи като вражеска армия, която пресича пълноводна река и строи мост, за да позволи на другите да ги последват. — Заклинателката приближи лицето си до неговото. — Ако не унищожим стригоите тук, властта им ще се разрасне и ще дойдат други. — Тя стисна китката на писаря. — Александър, повярвай ми! Предстоят ни ужасни дни!

Сестра Идит стана и потъна в тъмнината, оставяйки Александър и сър Годфри вцепенени и по-уплашени, отколкото са били някога в живота си. Александър си пое дълбоко дъх, стана, отиде до прозореца и се взря в звездите.

— Разчитам на Бога — прошепна той и започна молитвата на Свети Патрик. — Исусе, бъди до мен, бъди пред мен, бъди в мен.

Сър Годфри се присъедини към него, после се изправи, коленичи с лице на изток и тихо се качи в стаята си. Известно време Александър седя край огъня, взрян в искрите, които подскачаха като малки дяволчета в собствения си миниатюрен ад.

— Александър, момчето ми — прошепна той, — дните ти са преброени! — Усмихна се на себе си. — Ти ще бъдеш герой, Александър. Кажи си молитвите, момче, и събери сили за бой.

Известно време той си мърмореше тихичко, но точно преди да се унесе, си спомни думите на един известен келтски епос: „Онези, които се борят с чудовища, трябва да внимават сами да не заприличат на тях и да помнят, че когато надникнеш в адската бездна, тя също гледа към теб!“