Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Александър пристъпи напред и ботушите му изскърцаха върху насипаната с чакъл пътека. Гълъбът изпърха с криле, издигна се стремително във въздуха и закръжи над момичето. Александър направи невероятно изискан поклон. — Госпожице, извинете ме, но никога не съм чувал някой да пее толкова хубаво тази песен. — Майка ми ме научи.

Александър погледна към кръжащата птица.

— Питомен ли е?

— Донякъде.

Писарят се загледа в ранното утринно небе, където гълъбът приличаше на бяла пухкава топка.

— Тогава, госпожице, това е най-щастливият гълъб на света.

— Защо, сър? — Миглите на лейди Емили потрепнаха, когато тя го погледна право в очите.

Годфри почувства пристъп на завист, защото момичето се бореше да подтисне смеха си.

— Защото вие го държите, госпожице.

Сега лейди Емили се изчерви. Майка Констанс се изкашля шумно, но смехът на заклинателката отрази като ехо веселието на младото момиче.

— Познаваш ли сестра Идит? — сър Годфри най-после намери гласа си, който прозвуча по-силно, отколкото възнамеряваше.

Майка Констанс се намеси и ги представи. Емили пристъпи за размяната на целувки и червените й устни леко докоснаха бузите на заклинателката.

— Много си красива — прошепна сестра Идит, като отстъпваш. — И пееш хубаво. — Обърна се към Александър. — Наистина ли знаеше тази песен?

Александър, който дебнеше за всяка възможност да се прояви, пристъпи с единия крак напред, отметна глава и сложи ръце на бедрата си в позата на странстващ артист.

— Ще ти покажа, ако лейди Емили ми приглася. Как беше първият стих?

— La nuit devienttrop tard. 16 16 Нощта закъснява, идва прекалено късно (фр.) — (Б. пр.)

Звучният тенор на Александър се извиси в песен. Емили се присъедини на третия стих. Дуетът им беше най-добрият, който сър Годфри беше слушал. Когато свършиха, дори по суровото лице на майка Констанс играеше усмивка. Заклинателката изръкопляска, но сър Годфри можеше само да гледа, разкъсван между завистта към непринудената галантност на Александър и хубостта на момичето.

— Стига толкова! Стига толкова! — обяви с шеговита строгост майка Констанс. — Мастър Макбейн, шерифът те чака.

Александър хвана ръката на Емили, вдигна я до устните си и притисна устни към дългите й хладни пръсти. Като се наслаждаваше на копринената им гладкост, той си позволи да задържи устните си по-дълго, като погледна дръзко момичето под вежди. От своя страна Емили се държеше като истинска кокетка и колебливо отдръпна ръката си, едва когато доброто възпитание и строгият поглед на майка Констанс я принудиха.

— Госпожице — прошепна Александър, — трябва да ни попеете отново.

— Прекрасен акомпанимент — отвърна тихичко Емили. Александър отстъпи, поклони се, но вместо да се обърне, тръгна заднишком, сякаш му беше невъзможно да откъсне очи от нея. Емили се запя в смях. Майка Констанс тръгна към нея, докато заклинателката стисна ръката на Александър.

— Хайде, сър — прошепна тя. — Възползвахте се от разбирането и толерантността на майка Констанс. Не прекалявайте.

Сър Годфри не помръдна и изчака, докато спътниците му се върнаха зад храстите, които заобикаляха тази малка градина. Тогава пристъпи напред. Опита се да се усмихне, но усети, че ще бъде насила, затова запази сериозно изражение. Емили го погледна някак странно, видя страстта, изписана върху лицето и огъня в очите му и разбра, че този мъж не вярва във флирта. Тя скръсти ръце.

— Сър Годфри, чакате ли ме?

Рицарят протегна ръка и Емили сложи пръстите си нежно върху неговите. Той повдигна ръката й до устните си, целуна я лекичко и я пусна.

— Лейди, завинаги твой слуга.

Емили поруменя, този път от страстта, изписана върху лицето на сър Годфри. Отвори уста, за да каже нещо, но сър Годфри се завъртя и се отдалечи, за да се присъедини към останалите при конюшните. Слугите бяха изкарали малък сив кон и Александър внимателно настаняваше заклинателката на седлото му. Тя извърна лицето си към сър Годфри и извика живо:

— Знам какво си мислиш, рицарю. Може да съм сляпа, но не съм безпомощна. Яздя инстинктивно, така, както бебето суче. — Тя почука по дървената дръжка на дългата кама, която обичайно носеше под наметката си, а сега беше скрила в канията, прикрепена за рога на седлото. — А ако се стигне до бой, мога да отвърна на удара с удар. — Заклинателката се усмихна. — Гледайте да не ме приближавате твърде много. Понякога е трудно да различиш приятеля от враг.

Александър избухна в смях след кратката и реч, докато с рицаря се качваха на конете си.