Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Сър Годфри! — каза игуменката. — Писарят ми каза, че искаш да намериш семейство Мортимър.

— Да, смятам, че имат имение между града и Уудсток. Майка Констанс поклати глава.

— Там вече не живее никой от тях. Съжалявам, трябваше да ви предупредя — единственият им потомък е сър Осуалд Бийчъм, шерифът. Мислех, че го знаете!

— Не, не знаех — промърмори сър Годфри, — но няма да го забравя.

Те излязоха заедно от манастира, като Александър водеше на повод коня на заклинателката. Трябваше да направят път на една каруца, с която градските пристави караха тялото на един самоубиец към Ийстгейт, за да го заровят в градското сметище. После поеха по Хай Стрийт към замъка. След вчерашния дъжд улиците бяха кални и канавката в средата на улицата преливаше. Въпреки това изгледите за хубаво време, както и звънът на камбаните на различни черкви и виковете на търговците, бяха изкарали много хора на улицата. Бенедиктинци в черни раса, кармелити в бяло, монаси в черно и сиво и тълпа от студенти — някои в ярки дрехи, други — парцаливи, с прежълтели лица, гладен поглед и ръце, вечно сложени върху камата, си пробиваха път по улиците. Слуги се влачеха край тях и носеха учебниците им към колежите. Свещеник, пристъпващ зад сребърен кръст, мърмореше молитви за спасение на душата на трупа, който подскачаше в каруцата зад него. От време на време Александър забелязваше някой преподавател — доктори на науките в алени мантии, теолози с поръбени с кожички качулки или снежнобелите шапки на магистрите по изкуствата.

Повечето от хората вървяха целенасочено — влизаха и излизаха от многото колежи, които се редяха по Хай Стрийт, блъскаха се в гостилниците, за да хапнат, привлечени от апетитното ухание на говеждо и лук, което се носеше в утринния въздух. Селяни с дървени обувки и кафяви или зелени шапки, се смесваха с богати граждани, увити в подплатени с вълна наметала. Усърдни прислужници бързаха покрай сергиите с кошници и тихичко си повтаряха нещата, които трябваше да купят. Александър, който ги наблюдаваше, забеляза враждебността между учените и гражданите. Група студенти изблъска търговец от пътя си, като едва не го събори в канавката. Един гражданин почти извади меча си, когато чу непристойни подмятания по адрес на дъщеря си, чието хубавичко лице надничаше изпод качулката от скъп плат. През цялото време студентите говореха с високи груби гласове. Александър долови откъси от песните им. Градските стражи и университетските служители държаха под око оживената тълпа. Те бяха въоръжени с тояги, но когато един от тях помръдна, Александър за миг видя дръжката на меч под наметката му. Сър Годфри също беше забелязал и се отпусна на седлото.

— Чувства се напрежение — обяви той. — Напомня ми на хамбар, пълен с бойни петли.

— Тук винаги е така — кисело отбеляза Александър. — Студентите мразят гражданите и гражданите мразят студентите. Същото беше и в Кембридж.

„Не — помисли си сър Годфри, като се оглеждаше, — това тук е по-различно.“ Чудеше се дали загадъчните убийства бяха засилили съществуващата омраза между университета и града. Те изминаха Хай Стрийт, преминаха покрай черквата „Сейнт Мартин“ и се запътиха към „Сейнт Пол“. Тук спряха и я загледаха с любопитство: черквата, разположена на собствена земя, на няколко крачки от главната улица, беше закована, прозорците бяха закрити, главният вход — залостен здраво, макар че малката зала до черквата беше пълна. Сър Годфри погледна парцаливите мъже и жени, които се тълпяха до входа и бъбреха със свещеника, когото бяха срещнали предната вечер. Той беше извадил малка масичка и раздаваше на бедните или на всеки желаещ купи с гореща овесена каша и малки парчета хляб. Отец Андрю ги видя и се усмихна. Подаде черпака на един рошав младеж и дойде да ги поздрави.

— Добро утро, господа. — Свещеникът огледа Александър и заклинателката, потънала в собствените си мисли.

— Отче Андрю — Александър стисна ръцете на мъжа и се взря в непорочното му лице. — Мога ли да ти представя сестра Идит Моън?

— Заклинателката?

— Да — отвърна Александър. — Чувал ли си за нея? Свещеникът се доближи, хвана ръката на заклинателката и почтително я целуна.

— Роден съм в Уитби, на север, но служих като курат 17 17 Помощник на енорийския свещеник — (Б. пр.) в „Сейнт Дънстънс ин дъ фийлдс“. Ти беше известна още тогава.

— Известна с какво? — попита ехидно сестра Идит. — С това, че се криех от всеки?

Отец Андрю се разсмя и отстъпи.