Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— С молитвите и добрите си дела.

Сър Годфри посочи към масата, димящия казан и бедните, които се трупаха около него.

— Също като теб, отче Андрю.

— Това е най-малкото, което можем да направим — отвърна свещеникът. — Толкова хора идват в Оксфорд. Цената за нощувка или парче хляб е висока дори за заможните. Добре е да се използват средствата на църквата в такива случаи.

Сър Годфри кимна. Той беше виждал такива гледки и преди — скитащи работници, бедни студенти, дори цели семейства. Спомни си дебатите във върховния съвет, събран от краля миналия Великден. Пътищата бяха препълнени, защото господарите използваха полята и орниците, за да отглеждат овце и дебелееха от печалбите си от вълната, а бедните бяха гонени от домовете си. Заклинателката, доловила миризмата на готвено от казана, побутна коня си напред.

— Грижиш се за тялото, свещенико. Но не чувам камбаните за служба, нито някой да влиза през черковната врата.

Отец Андрю се засмя.

— Госпожо, ти виждаш като човек с нормално зрение. Черквата е затворена, защото покривът й е повреден и гредите се пукат. — Отец Андрю отново се разсмя. — Знам, че черквата трябва да е порта към рая, но не бива да го приемаме съвсем буквално.

Всички се засмяха на шегата на свещеника, сбогуваха се и продължиха нататък, преминаха по подвижния мост и стигнаха до замъка. Слуги поеха конете им, а един иконом ги заведе в уютна дневна на втория етаж, където сър Осуалд Бийчъм и дългунестият, мрачен Никълъс Ормистън, ги чакаха. Запознаха ги със сестра Идит и си размениха любезности, докато слуга разнасяше поднос чаши сладко бяло вино и блюдо със сушени, захаросани фурми. Когато насядаха около малката маса в далечния ъгъл на стаята, Александър поде първи:

— Сър Осуалд, ти си потомък на Мортимър, на човека, който пръв е предизвикал и унищожил стригоите.

Сър Осуалд провлачи крака и сведе поглед, за да скрие притеснението си.

— Това е нещо, за което не обичам да говоря — промърмори той. — Майка ми беше последната от рода Мортимър и беше много щастлива, че е приела името на баща ми.

— Не бъдете твърде сурови със сър Осуалд — намеси се прокторът. — Казаха ли ти, че аз също съм потомък на рода Мортимър? — Той се усмихна криво на шерифа. — Макар че родството ни е далечно.

Сестра Идит слушаше внимателно, с глава леко наведена встрани. Александър я гледаше озадачен. Тя беше стара и същевременно млада, далечна, дори свята. Можеше да говори като боец, имаше остър и практичен ум. Отец Андрю беше прав, тя виждаше по-добре и от надарените с най-остър взор. Заклинателката се обърна към Александър и се усмихна. Писарят забеляза колко бели и равни са зъбите й.

— Слушам, господин писар, и съм очарована. Кажи ми, сър Осуалд, разказваха ли се в семейството ти легенди за стригоите?

Бийчъм сви рамене.

— Няма нищо записано — отвърна той бавно. — Просто легенди и приказки, предавани устно от поколение на поколение. Те описваха сър Хюго като велик воин, защитник не само на Короната, но и на Църквата.

— Къде е погребан той? — попита сестра Идит.

— Бил е с нормански кръв и е притежавал земи от двете страни на Ламанша. Костите му са положени пред олтара в Каен в Нормандия.

Сестра Идит прошепна нещо под носа си. Александър беше сигурен, че каза „Тогава поне той е в безопасност“.

— Какви други легенди се разказваха? — попита заклинателката рязко.

Сър Осуалд подпря лакти на стола и се взря в тежките греди на тавана. Притеснението му беше очевидно за всички.

— Не бяха много — отвърна той колебливо. — Приличаха на кошмари, които едва-едва си спомняш. Знаехме за легендите за Стригоя и как сър Хюго унищожил кулата му. Понякога казваха, че това са само легенди, но друг път се усещаше страх от проклятието на стригоя, че ще се върне да потърси отмъщение.

— Има едно поверие — обади се прокторът, като погледна въпросително далечния си роднина. — Помниш ли, сър Осуалд?

— О, да! — Шерифът затвори очи и прехапа устни, сякаш се опитваше да си спомни. — Старо поверие на семейство Мортимър — промърмори той. — Сега си спомням, ето как беше. — Отвори очи. — „Мортимър, пази се, когато дяволът от старата кула дойде при скалата до новата кула.“ — Той сви рамене. — Само това е.

— И какво значи? — попита Александър. Шерифът отново сви рамене.

— Бог знае. Аз щях да ви кажа, ако знаех.

Заклинателката се беше обърнала към проктора и сякаш внимателно го изучаваше.

— Сър, ти доктор по теология ли си?