Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Отиде до вратата, прошепна нещо на капитана на стража та и се върна при тях.

— Ще ви покажа още нещо — съобщи той. — Затворения писар, брабантецът на име Ласкал. Това е студентът, откри близо до къщата, когато онези жени са били убити. Беше покрит с кръв, но твърди, че всичко, за което е виновен, е, че е пил твърде много ейл в кръчмата „Сърцето на врабчето“

— А ти какво мислиш, сър Осуалд? — попита рицарят.

— Ходих в колежа на Ласкал — прекъсна го прокторът. — Той не е от най-прилежните студенти в Оксфорд. Пияница и гръмогласник, който пренебрегва учението и по-често е пиян, отколкото трезвен. Идва от Дордрехт и е под покровителството на един от рицарите на кралицата, но води нормален живот, няма нищо необичайно около него.

— Трябва да го обесим! — отсече сър Осуалд. — Той не помни нищо. Откриха го близо до къщата, камата му липсваше, а целият беше покрит с кръв.

— Сър Осуалд, като шериф нямаш власт над него — прекъсна го прокторът. — Той трябва да бъде съден или от университета, или от Църквата 18 18 По това време университетите са под юрисдикцията на Църквата. — (Б. пр.) . Той е школар, макар и низш.

Шерифът издаде презрителен звук, но Александър разбра, че не иска да настоява. Във всеки случай разговорът стихна, когато вратата рязко се отвори и двама стражи блъснаха вътре безпомощния Ласкал, с оковани глезени и китки, в стаята.

Той не беше приятна гледка. Червендалестото му, покрито с брадавици лице беше небръснато и мръсно, очите — зачервени от безсъние, а омазаната му с кал коса — разрошена и щръкнала. По измачканите му дрехи още личаха кървави петна, смесени с онова, което беше повръщал и мръсотията от тъмницата, където беше лежал. Той погледна безмълвно мрачното лице на шерифа, падна на колене със сключени ръце и захленчи за милост на диалект, който Александър не можеше да разбере.

— Ти знаеш английски — обади се Ормистън. — Мастър Ласкал, обвинен си в много тежко престъпление.

— Невинен съм! — захленчи студентът. — Невинен съм! Ще се закълна в каквото искате! Ще докажа невинността си!

Александър стана, наведе се над затворника и го сграбчи за лакътя.

— Смелост! — прошепна той. — За Бога, човече, стани и отговаряй на въпросите!

— Това е моят съд! — отсече шерифът.

— Не, не е — намеси се тихо сър Годфри. — По този случай ние представляваме краля.

Когато Ласкал чу това, започна да трепери и отново щеше да падне на колене, ако Александър, присвил нос от отвратителната миризма на тялото му, не го беше задържал здраво за ръката. Сър Годфри се изправи и мушна Ласкал с пръст в гърдите.

— Ще те изслушам — каза той меко. — Ще ми кажеш истината и ако накрая реша, че си невинен, ще си тръгнеш оттук като свободен човек. Ако излъжеш, може всички кардинали в Рим да са ти роднини, но пак ще увиснеш на бесилката. — Хвана небръснатата брадичка на затворника между пръстите си и леко я стисна. — Сега, кажи ми истината.

Ласкал си пое дълбоко дъх.

— Преди две нощи отидох в кръчмата „Сърцето на врабчето“. Там има една слугиня, която обича млади студенти. — Ласкал облиза устните си. — Предлага услугите си безплатно. Но онази нощ не искаше да има нищо общо с мен, защото един от вашите млади благородници минаваше през Оксфорд. Затова седях сам и започнах да пия. При мен седна още един студент. Беше много добре облечен, кесията му беше пълна със сребро и каните ейл следваха една след друга. Помня, че излизах отвън, повръщах в помийната яма и се връщах за още. — Гласът му затихна.

— Какво стана после?

— После стражата ме срита в ребрата, изправи ме на крака и ми върза ръцете. Хвърлиха ме в тъмницата и ме обвиниха в някакво убийство. Бог знае защо! Камата ми я няма. — Ласкал примигна и се огледа. — Никого не съм убивал — изхленчи той. — Бог ми е свидетел, не знам откъде е тази кръв.

— А кой беше студентът, с когото пи? — попита меко заклинателката.

Ласкал се втренчи в нея. Ако рицарят с ястребово лице го плашеше, то тази сляпа жена с безизразно лице и снежнобяла коса го ужасяваше до смърт!

— За какво е всичко това? — изхленчи той и умоляващо погледна проктора. — Кои са тези хора? Защо трябва да ме разпитват кралските пълномощници?

Сър Годфри лекичко го потупа по бузата.

— Само отговори на въпросите — каза той.

— Не познавам студента. Беше нисък, с червеникава коса и добре избръснат.

— Каквито са хиляди студенти — отбеляза сухо Александър.

— Е — излая сър Осуалд, — ще го обесим ли?