Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Един просяк, молещ за милостиня, привлече вниманието му. Лицето му беше покрито с гниещи язви, той се опираше на стените на къщата и използваше парче дърво, което трябваше да замести липсващата част на крака му под коляното. Лицето му беше изкривено от болка и той хленчеше за милостиня, протегнал костеливата си ръка. Александър приближи и пусна едно пени в шепата му.

— Това ли е всичко? — попита просякът презрително. Александър му даде още една монета и мъжът отмина, без да го погледне или благодари.

„Всичко е ужасно — помисли си Александър, — отвратителните убийства, поклонниците на дявола, целият свят е полудял.“

— Александър!

Писарят вдигна поглед и се озърна. Сър Годфри, който държеше юздите на конете им, го гледаше странно.

— Александър, добре ли си?

„Не се ли вълнуваш? — помисли Александър като гледаше красивото, но строго лице на рицаря. — Не си ли уплашен? Нямаш ли дом и хора, които обичаш?“

Рицарят мрачно отвърна на погледа му.

— Александър Макбейн, да не си си изгубил ума? Трябва да продължим. Сестра Идит казва, че трябва да отидем в „Стейпълтън Хол“. Студентите, които изчезнаха оттам… — Рицарят гневно махна на Александър. — Хайде! — грубо каза той. — Размечтал си се като някаква млекарка!

Писарят преглътна гневния си отговор. Заклинателката се приведе от коня и нежно докосна косата му, лека и топла ласка — като майчина.

— Не се ядосвай, Александър — прошепна сестра Идит. — Всички сме изморени. Всички сме уплашени и колкото по-скоро приключим с този въпрос, толкова по-бързо ще можем да се приберем.

Александър кимна и хвана юздите на коня й. Със сър Годфри начело те тръгнаха по Чейн Лейн, завиха наляво при „Питър Хол“ и тръгнаха към „Стейпълтън Хол“. Влязоха в залата през страничния вход. Портиерът извика конярите да отведат конете им в конюшнята, после ги преведе през затревения двор покрай параклиса и библиотеката до покоите на ректора — в кулата Палмър. Там нямаше никой. Един прислужник им каза, че ректорът е в библиотеката, затова ги качиха още по-нагоре по тясното дървено стълбище. Денят се беше смрачил, облаците заплашваха с дъжд, затова дългото помещение на библиотеката беше осветено от свещи, поставени на ръба на колело, окачено на тавана. Маса, оградена с пейки от двете си страни, беше разположена в средата на стаята. Стените бяха покрити със шкафове, през чиито отворени врати се виждаха книги, подвързани в кожа и тъмен пергамент, здраво закрепени на местата си с вериги. Прислужникът ги остави там и затвори вратата зад себе си. Сестра Идит седна на един стол и сър Годфри застана до нея, докато Александър се разхождаше из прашната, мрачна стая.

— Харесва ли ви библиотеката ни?

Сърцето на Александър подскочи, когато една тъмна, забулена фигура се появи от сенките. Костелива ръка отметна качулката и разкри стоманеносива коса, откриваща високо чело, кожа с нездрав тен и лице, оживено от зелени очи и остър клюнест нос над тънките, безкръвни устни. Мъжът му протегна ръка.

— Томас Уейкман — обяви той — ректор и ковчежник на „Стейпълтън Хол“.

Александър се насили да се усмихне и представи себе си и спътниците си. Ректорът любопитно се взря в сестра Идит. Той отмина сър Годфри с проблясък на презрение, сякаш всеки човек, който носи оръжие, не заслужаваше вниманието му, после му обърна гръб с горчива усмивка.

— Мастър Макбейн, очаквахме те. Проктор Ормистън ми обясни защо ще дойдеш. Ти — хвърли поглед през рамо — и спътниците ти.

Сър Годфри потупа ръката на сестра Идит.

— Не говори — промърмори той.

— Не е нужно да ме молиш втори път — прошепна му тя в отговор.

Сър Годфри прекоси библиотеката и побутна лекичко Уейкман, за да се обърне към него.

— Да, трябваше да ни очаквате. Имам пълномощия от краля.

Уейкман отстъпи и част от арогантността изчезна от лицето му.

— Въпросите ни са лесни — продължи сър Годфри. — Няколко студенти, които са живели и учили тук, са изчезнали без следа и обяснение. Защо?

— Не знам — отвърна сприхаво Уейкман. — Ние направихме собствено издирване. Потърсихме съвет и от шерифа, и от проктора. — Той присви костеливите си рамене. — Но те бяха изчезнали.

Сър Годфри беше сигурен, че ректорът отново се кани да му обърне гръб.

— Господин Уейкман! — възкликна той. — Разбирам, че си зает, но аз също си имам работа. Упълномощени сме от краля, затова ще стоиш тук и ще отговориш на въпросите ни.

Уейкман погледна лукаво Александър, облиза устните си и реши, че благоразумието е по-ценно от смелостта. Той се опря на масата и скръсти ръце.