Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Кралски служител — предположи сър Годфри. — Някой с власт. Човек, който има право да влезе у дома ти.

— Може би — отвърна сестра Идит. — Но какво още знаем?

— Пето — каза Александър, — имаме странната случка в тринитарианския манастир. Трябва да отидем там.

— Да, трябва — прошепна сестра Идит. — Съществува проблемът със загадъчната смърт на абат Самсън, а не бива да забравяме, че манастирът е построен на мястото, където е била кулата на стригоите.

— Шесто — допълни сър Годфри, — имаме загадъчната случка с войника от ордена на хоспиталиерите. Защо е бил убит? Умишлено ли са го издебнали в горите край града? Къде е скрил ценната реликва? И какво означават думите Le chevalier d’outre mer?

— Шшшт! — Сестра Идит се изправи. Тя почувства как сърцето й спира и тилът й настръхва от страх.

— Сестра Идит, какво има?

Жената трепна и кръстоса ръце пред гърдите си. Почувства, че гърлото й е свито и устата — пресъхнала.

— Чух някакъв шум. — Тя стисна китката на Александър. — Мастър Макбейн, угодете на старицата, погледнете навън!

Александър погледна дървените капаци, напрегнал слух да долови някакъв шум, освен боботенето от кръчмата.

— Няма нищо — прошепна той. — Вятърът се е усилил, това е всичко.

Сър Годфри стана и отиде до прозореца. Отвори капаците и се загледа в мръсната калдъръмена улица пред кръчмата. Забеляза светлината, която се процеждаше през полуотворената врата и огромната, напукана табела, която скърцаше на веригите. Огледа се вдясно и вляво. Студеният бриз погали лицето му и разроши косата му.

— Тук няма нищо — обяви той, но беше неспокоен. Изпитваше същия прилив на възбуда в стомаха, същото напрежение във врата и раменете, както когато във Франция беше излязъл през нощта да разузнае позицията на французите и знаеше, че техните постове го дебнат в мрака. Отново погледна надолу. Двама студенти завиха зад ъгъла, пеейки пиянска песен. Те спряха и му помахаха. Сър Годфри въздъхна и затвори капаците. Долу на улицата двамата студенти бързо изтрезняха и изчезнаха в мрака, докато горе, върху наклонения покрив на кръчмата, забулената в черно фигура се усмихна на късмета си. Той премина по ръба и ловко като котка прескочи на покрива на съседната къща.

В стаята сестра Идит се отпусна.

— Каквото и да беше това — прошепна тя — вече го няма.

— Кажи ми, госпожо — каза Александър, — ти си жена с невероятна духовна сила. С душата си ли гледаш?

— Не, Александър — отвърна тя, — така говорят хората. Аз съм само прашинка в Божията ръка. Каквото правя, го правя в Негово име.

Александър направи гримаса.

— Питам те — продължи той със запъване — дали тези стригои са от плът и кръв?

Заклинателката кимна.

— Но могъщите реликви намаляват силата им, мечът ги убива, а огънят ги унищожава?

— Да, трябва да има огън. Помни това, което ти казах, Александър. Ако ги убиеш, духовете им просто влизат в телата на други като тях и ги засилват. Трябва да бъдат изкоренени като плевели и хвърлени в сърцето на огъня. Извинявай, ти имаше и друг въпрос.

— Да, и ще го задам направо. Можеш ли да почувстваш тези стригои? Ако се движиш из тълпа, можеш ли да ги разпознаеш?

— Не, те се укриват добре, но може би бих успяла, ако знам къде да търся. Спомням си, че веднъж — продължи тя, — в един френски град, вече не си спомням името му, през градския площад водеха един осъден убиец, за да го екзекутират. По същото време и аз минавах оттам. Изпитах невероятен ужас, толкова силен, че припаднах.

— Искаш да кажеш — попита любопитно сър Годфри, — че тези стригои се скитат из цяла Европа?

— Да, сър Годфри, има различни видове обсебване от дявола, но това е най-лошото. Сигурна съм, че престъпникът, който умря на онзи площад, беше стригои. Понякога действат сами, макар че са по-силни, когато са цяло сборище и имат водач. Ако е сам, стригоят лесно може да бъде разкрит, но една умно ръководена група от привидно безобидни хора, чиито членове взаимно се пазят, може да просъществува години, без да бъде открита. — Сестра Идит въздъхна и потърка ръцете си. — Да, понякога мога да доловя злото на стригоите, но те трябва да се разкрият. — Усмихна се. — Нямам тайна сила. Всеки добър човек би се чувствал неловко в тяхно присъствие. — Тя млъкна, защото на вратата силно се почука и червендалестият кръчмар се втурна вътре, стиснал за китката момиче с изпито лице.

— Това е Летисия — обяви той. — Но тя не може да стои дълго при вас. — Той намигна на сър Годфри. — Тук е малко студено, кой е оставил капаците отворени?