Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

На другата сутрин сър Годфри и Александър закусиха в малката трапезария. Засмяната Матилда им поднесе меки бели хлебчета, кана бира и сирене от овче мляко, което беше тръпчиво и пикантно. Сър Годфри вече беше казал молитвите си, коленичил до леглото, като посвети всичко, което предстоеше да извърши, на Светите рани на Христос и помоли Светата Дева за защита. По-практичният Александър се беше молил, докато се обличаше. Сега двамата дъвчеха хляб и сирене и размишляваха над онова, което заклинателката им беше казала предишната вечер. Александър взе едно от малките хлебчета и наруши мълчанието.

— Ям само такива — каза той. — Един еврейски лекар от Салерно ми каза, че ръженият хляб не само унищожава вътрешностите ти, но и ти изпраща странни сънища.

— Не ни трябват странни сънища — изръмжа сър Годфри. — И без това живеем в кошмар. Тези трупове, онази тиха, ужасна къща и накрая сестра Идит. Какво мислиш за нея, Александър?

— Аз съм учил в залите на Кембридж, сър Годфри. Обучаваха ме в логика и предметите от тривиума и квадривиума 14 14 В средновековните университети т.нар „тривиум“ включва дисциплините граматика, риторика и логика, а „квадривиума“ — геометрия, аритметика, музика и астрономия — (Б. пр.) .

Живея в свят, който се осланя на допира и вкуса, но свети Павел казва, че се борим не само срещу създания от плът и кръв, но срещу легиони адски изчадия, господари на въздуха, които се скитат из Божия свят, винаги готови да унищожат Творението на милостивия Бог.

Сър Годфри промърмори нещо.

— Каза ли нещо? — приведе се към него Александър.

— Аз се боря срещу създания от плът и кръв — отвърна рицарят. — Снощи видяхме делото им.

Александър поклати глава.

— Sie et non, както би казал великият Абелар 15 15 Пиер Абелар (1079 — 1142) — френски теолог и философ — (Б. пр.) . И да, и не, сър Годфри. Ами ако хората, които са извършили тези ужасни престъпления, са обладани от демони или се смятат за нещо по-различно?

— Какво искаш да кажеш? — запита рицарят рязко.

— В Кембридж имаше човек, когото смятаха за идиот. Живееше в избата на една кръчма по пътя за Тръмпингтън. Той се смяташе за архангел Гавриил и нищо не можеше да го убеди в противното.

— И после? Александър се усмихна.

— Ами ако наистина е той?

Сър Годфри пъхна парче сирене в устата си и не обърна внимание на намигането на писаря. Александър пресуши каната с ейл.

— Сър Годфри, които и да са убийците, ние може да се озовем в Долината на Смъртта — писарят не можа да се въздържи да не се пошегува, — но имаме твоя меч, моя ум и молитвите на сестра Идит.

— Мисля, че ще ни трябва нещо повече от това. Рицарят и писарят се огледаха и с изненада видяха заклинателката на вратата. Сестра Идит беше облечена с дрехи на светска дама, беше сменила сивите си одежди с тъмносиня рокля, обшита със сребърен ширит, а воал и покривало в същия цвят покриваха косата й. Александър още веднъж се учуди, че независимо от превръзката на очите и снежнобялата коса, лицето на сестра Идит беше нежно и красиво като на младо момиче, а устните й — червени и пълни.

— Бог не желае да бъдем нещастни! — възкликна тя, докато пристъпваше напред.

Александър прехапа устни и се изчерви, защото заклинателката явно четеше мислите му. Беше впечатлен и от това как уверено и изправено вървеше тя. Сестра Идит приседна начело на масата с грацията на придворна дама и протегна ръка.

— Нахранихте ли се? — Тя взе едно хлебче и го разчупи.

— Най-пресен хляб и сирене, госпожо — отвърна сър Годфри. — И силен ейл, какво друго би могъл да иска човек?

Заклинателката се засмя весело.

— Наистина, какво повече, сър Годфри? Трябва да се подкрепите. Дяволът може да използва празния стомах и слабата воля в своя полза. Казахте ли молитвите си? — попита тя тихичко.

— Да, госпожо.

— Начертахте ли плановете си? Двамата мъже се спогледаха загрижено.

— Ако влезете в лабиринт, добре е да се водите по стената. Какво знаете дотук?

Александър бутна дървената паница настрани.

— Искаш ли ейл, госпожо?

— Да, но в малка чаша.

Александър стана, донесе чаша, напълни я до ръба и внимателно я сложи между тънките пръсти на заклинателката.

— Ръцете ти са топли — усмихна се тя. — Кръвта във вените ти е гореща, Александър Макбейн, и това е хубаво. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Това, което знаем, е много малко — отвърна сър Годфри, като внимателно наблюдаваше заклинателката. Можеше да се закълне, че тя вижда всяко движение, което те правят.