Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Александър се втренчи в заклинателката, после в сър Годфри. Той би сметнал историята за измислена, ако не беше явният ужас на лицето на жената и капките пот, които се спускаха от челото й и попиваха в превръзката на очите й. Сър Годфри беше виждал мнозина да се боят, но не си спомняше нищо подобно на дивия ужас, който сковаваше тази спокойна на вид жена.

— Отначало никой не повярва на момчето, но сложиха пост край колибата на дърваря. Дърварят, жена му и сина му, се държаха нормално. Не изглеждаха по-различно, нападенията им не се влияеха от промяната на сезоните, от слънцето или луната. Само едно нещо забелязахме. Местният свещеник обяви, че макар дърварят и семейството му да идват на черква, вече не вземат причастие и винаги застават така, че да не гледат пряко към олтара, докато се провежда службата. — Ръката на сестра Идит още по-здраво стисна тази на Александър. — Помни това, ти също, сър Годфри. Забравете бабешките приказки за кръстове, заклинания или талисмани като чесън или други растения.

— Какво стана после? — запита Александър. Ръката на жената сякаш разпръскваше мраз върху цялото му тяло.

— Беше назначен нов турски командир. Стар, мъдър човек. Той нареди труповете на тримата престъпници да бъдат изгорени и веднага да се унищожат дърварят и семейството му. Трябваше да ги нападнат призори, да ги убият, да изгорят телата им и къщата им да бъде сравнена със земята.

— Изпълниха ли заповедта? — попита сър Годфри.

— Да, атаката беше проведена, но дърварят и семейството му се биеха като демони. Изглежда притежаваха свръхчовешка сила, бързина и ловкост. Селският старейшина, който присъстваше, разказа, че преди да убият момчето, осем еничари били мъртви. — Заклинателката въздъхна. — И тогава започна ужасът. Ти си войник, сър Годфри, когато врагът е победен, го забравяш.

— Съживиха ли се?

— Не, стана нещо по-лошо. Един от офицерите на еничарите изведнъж нападна собствените си хора и започна да ги избива. Турците разбраха, че не се бият срещу хора от плът и кръв, а срещу духове, които преминават от едно тяло в друго, както човек би се пренесъл от съборената си къща в ново жилище.

Сър Годфри поклати глава.

— Госпожо, това е невъзможно!

— Нима? Припомни си Светото писание. Помниш ли, че когато Христос прогонил демона от момчето, демонът помолил да го изпрати на друго място? Аз съм пропъждала много демони, процедурата е винаги същата. Караш демона да се представи и започваш свещения ритуал. Демонът винаги крещи и иска място, където да отиде, а отговорът на заклинателя е винаги един и същ „В адската бездна“. Но това, на взето присъствах във Влахия, беше по-различно. Онези духове бяха властелини на ада, имаха способността да се местят от труп в живо тяло. Ето защо селяните ги наричат стригои — те са духове, те са неживи.

— Но защо пият кръв?

Идит стисна разпятието на шията си.

— Стригоят обитава човешко тяло и го превръща в убиец, защото му е нужно да пие кръв. От нея той взима сили.

— Какво стана със селото? — попита сър Годфри.

— Турският командир постъпи много смело. Той прекрати атаката и накара свещеника да донесе съда със Светото причастие. Свещеникът го направи и го държеше високо, докато войниците отново нападнаха. Едва този път те успяха да убият дърваря и жена му, после запалиха огън и телата бяха незабавно изгорени. Изглежда, ако това се направи бързо, демоните действително са прогонени и трябва да се върнат в адската бездна.

Гласът на заклинателката затихна и Александър се втренчи в мрака на нощта.

— С това ли си имаме работа тук, госпожо?

— Да, Александър. Не се борим срещу хора от плът и кръв, а срещу адски изчадия.

— И няма ли начин да разберем кои са обладаните от духове?

— Не, няма. Те говорят, пеят, плачат, ядат и пият. Държат се като нормални хора, селяни или господари. Знам само, че не могат да взимат причастие. Ако ги разкрием, а това е трудно, те ще покажат истинската си природа.

— И колко може да са? — попита Александър.

— Не знам. Може да е един, може да са шест, двадесет, тридесет или четиридесет.

— Увеличава ли се броят им?

— Очевидно не, но ако тялото, обладано от стригои не бъде умъртвено и изгорено, демонът преминава у някой друг. Като някаква ужасна чума, която убива и се разпространява.

Александър затвори очи и се помоли Бог да му даде сила. Потръпна, като си спомни кървавата сцена в къщата.

— Дано не са те — промърмори той. — Не може ли да е нещо друго? Защо мислиш, че създанията, извършили убийствата, за които си чула, са стригои?