Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Имате посетителка — каза тя. — Сестра Идит Моън. Облечена в сиво жена изплува от тъмнината и безшумно се плъзна в стаята. Александър я гледаше изумено. Сляпата заклинателка беше средна на ръст. Носеше проста сива роба и белоснежната й коса висеше свободно пусната до раменете. Тъмносиня превръзка скриваше очите й и подчертаваше гладката й като сметана кожа.

— Трябва ли да стоите и да ме зяпате като дръвници? — запита усмихнато сляпата жена. — Особено ти, сър Годфри Ийвсдън, кралски рицар и най-близък съветник. Слушала съм за твоята храброст.

Рицарят изтри уста с опакото на ръката си, докато я поздравяваше, заеквайки. Сестра Идит влезе навътре, а игуменката напусна къщата за гости и затвори тихо вратата след себе си. Заклинателката стисна ръката на рицаря.

— Само се шегувах. Не исках да те притесня, сър. — Тя се обърна към Александър. — Мастър Макбейн, шотландец и кралски писар, студент от Кембридж, ако имах по една монета за всяко твое влюбване — усмивката й се разшири — щях да нахраня лондонските бедняци.

Жената се приближи към него и протегна ръце. Александър коленичи и целуна меката топла кожа. Сестра Идит леко погали лицето му.

— Ти си смел — прошепна тя, — но и на двама ви ще е нужна цялата ви смелост срещу омразното зло, с което ще се сблъскаме. Но нека първо споделя вечерята ви. — Тя отиде до края на масата. Александър бързо й донесе стол, като я наблюдаваше с любопитство — въпреки че беше сляпа, заклинателката се движеше безпогрешно. — Какво гледаш шотландецо? — попита тя.

— Милейди… — заекна Александър. — Но ти виждаш! Сестра Идит се усмихна.

— В известен смисъл — да. Ако си представиш нещо и откажеш да приемеш тъмнината, можеш да направиш чудеса. — Тя хвана здраво бокала с вино, който Александър побутна към нея. — Освен четенето, четенето — прошепна. — Липсва ми светът на книгите. Когато всичко свърши, ще ми почетеш ли, Александър?

— Какво, милейди?

— От ръкописите, които колекционираш. Историите за вашите велики герои.

— Разбира се — отвърна Александър. — Ще ти почета. Сестра Идит кимна.

— Знаете ли с какво си имаме работа? — попита тя рязко.

— Аз — да — бързо отговори сър Годфри, — но писарят знае малко. Поне засега.

Заклинателката се обърна отново към Александър.

— Шерифът и прокторът знаят, но въпреки че са тук и чуват, не усещат злото, което се намира в този град. Те са като всички нас, вярват само в нещата, които могат да видят, чуят, докоснат, вкусят и помиришат. Преди много години — продължи тя тихо, — както вероятно ви е разказала игуменката, преди това място да се превърне в център на знанието, преди да бъдат построени колежите и замъците, огромно зло прекосило океана и се заселило тук. То било победено, но не и унищожено, прогонено, но не изгорено. Зло, което не е унищожено, е като дима — можеш да го затвориш, но намери ли пролука, то ще излезе навън. — Тя замлъкна. — Боиш ли се от това, което не можеш да видиш, Александър Макбейн?

— Госпожо, никога не съм мислил за това.

— А какво виждаш? — настоя тя.

— Сигурно половината от онова, което би трябвало да виждам — отвърна шеговито Александър.

— Не, бъди сериозен — въздъхна сестра Идит. — Какво ще стане, ако в реалността има повече от нещата, които можем да видим? Ние сме като мухата, която каца на парче хляб и мисли, че съществува само онова, което може да види и вкуси. Точно такива сме. Дребни създания в Божията вселена, които са стигнали до арогантното заключение, че само онова, което виждат, съществува в действителност. — Заклинателката повиши глас. — Като християни ние мислим по друг начин. Вярваме, че нашата реалност е само част от една по-голяма реалност и че отвъд съществуват духовни създания, които като нас водят борба. Самият Апостол казва, че ние не се борим с плът и кръв, а срещу силите на ада.

— Църквата ни учи също — прекъсна я Александър, — че Христос е винаги с нас и неговата сила ще победи.

— О, накрая ще е така, но трябва да правим разлика между отделната битка и неминуемата победа. Сега ние мислим за злото в човешки образ — за крадеца, прелюбодееца, похитителя и убиеца, но има друго измерение, в което видимото зло може да се съюзи с невидимото. — Сестра Идит нежно потупа ръката на Александър. — Не искам да се меся, но това, което видя тази вечер в Оксфорд, ти даде представа за онова, на което аз съм присъствала. — Млъкна, с незрящи очи, вперени в мрака, който призоваваше сенките от собственото й минало. — Много отдавна — започна тя — бях млада и хубава.