Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Ще се върна утре, господа. За днес свършихме достатъчно работа. Мисля, че тази вечер ще се срещнете със заклинател ката. Бог да ви пази!

Годфри и Александър шумно се сбогуваха и влязоха в смрачения двор на манастира.

— Нещо за ядене? — попита рицарят, когато Конярят отведе конете им.

Александър спря и наостри уши в тъмнината.

— Чуваш ли, сър Годфри? — попита той, без да обръща внимание на въпроса. — Монахините са на вечерня. Можа би ще зърнем красивата Емили. — Той направи сериозна физиономия. — Искам да отида довечера на черква. Ако това, което видяхме в къщата, ни се изпречи на пътя, ще ни е нужна Божията помощ.

Сър Годфри сви рамене и го последва по извитата калдъръмена пътека към манастирската черква, където една послушница ги пусна да влязат. Нефът беше тъмен, с изключение на една факла, която едва разсейваше тъмнината. Послушницата ги преведе покрай потъналите в сенки колони до една пейка пред разпятието. В параклиса пред тях, олтарът беше осветен от запалените свещи и хорът на монахините, застанал от двете му страни, пееше сладко псалмите на Давид. Александър започна да оглежда пейките, жадуващ да види Емили и се усмихна, когато я зърна да седи до игуменката. Блясъкът на русата й коса беше прикрит от леко синьо покривало. Момичето вдигна очи, улови погледа му и се усмихна, което накара сърцето на писаря да подскочи от радост. После той насочи поглед към другите, обгърнати в черно фигури, и страхът му се завърна. До него очите на сър Годфри бяха затворени, а устните му се движеха. Александър се присъедини към песента на монахините и също затвори очи.

— Спаси ни от Лукавия — прошепна той — и от злото, което ни дебне през деня.

В усамотената килия, издълбана в стената на манастирската черква, заклинателката, сестра Идит Моън, също размишляваше върху пристигането си в Оксфорд. Струваше й се странно, че е напуснала малката си каменна килия, убежището на своята лондонска черква и познатото ежедневие на молитви, скромно хранене, размисъл и сън. Идит коленичи върху набития глинен под и изповяда собствената си гордост и страх. Там тя беше в безопасност, винаги защитена ужасните видения, кошмарните сънища, в които й се явяваха демони с огромни глави, дълги шии и тела, набръчкана кожа, свирепи очи и уста, които бълваха пламъци. Сега отново чуваше гласовете им, злокобни и ужасни и отново размисляваше над злото у човека. Идит предчувстваше, че предстоящият сблъсък ще бъде страховит. Нещо ужасно зло я очакваше из тъмните, зловонни улици на Оксфорд, нещо, което беше срещала и преди — но този път заплахата му беше по-реална. Това нямаше да бъде някое бедно момче или момиче, обладано от демоните, а много по-ужасяваща реалност, зловещо съчетание от свободната воля на човека и силата на злото. Разказаното от игуменката беше пробудило спомените на Идит за тъмните гори и самотните, обитавани от духове долини на Влахия и Молдавия, места, непознаващи кръста или славата на Христа. Там тя се беше срещнала с истинското зло и то я преследваше. Но как би могло то да бъде унищожено? Само от трима души — рицар, писар и отшелница, която беше изгубила зрението си, чиито клепачи бяха зашити, за да не вижда слънцето?

Идит коленичи върху студения под. Каква форма щеше да приеме този път злото? Къде щеше да се скрие? В младостта си тя беше виждала много прочути гравюри, картини, на които Сатаната беше изобразен като чудовищен звяр с клюнест нос и коса от виещи се змии. Но тя знаеше, че това не е вярно. Сатаната беше красив млад мъж със златен език, който винаги изглеждаше добродетелен. Не трябваше да забравя това — външността беше измамна. Самата тя знаеше наизуст Свещените книги и трябваше да бъде нащрек.

Докосна дървения кръст на шията си и прошепна думи на съмнение към онова, което майка Констанс й беше разказала. Тя знаеше всичко за стригоите, за „неживите“, но трудно можеше да повярва, че те са тук, в Англия — тази покръстена страна, покрита с черкви, където кръстът беше заместил свещения дъб, магията на Друидите и жертвения каменен кръг. Може би, заключи тя, злото никога не изчезва, а просто се крие под повърхността и чака удобен момент. После вдигна очи и чу настойчиво чукане по дървената врата на килията си.

— Започва се — прошепна Идит. — Започва се.

Сър Годфри и Александър привършваха вечерята си от говежда супа, сирене и хляб, когато на вратата се почука и игуменката влетя вътре. Двамата станаха на крака.