Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Сър Осуалд разрита калта и боклука от алеята.

— Мъртвите не могат да ви сторят зло.

— Не — отвърна човекът, — но онези, които ловуват в мрака, могат.

— Пазете конете ни! — нареди остро сър Годфри.

— Отче Андрю! — възкликна сър Осуалд. — Чухте ли новините?

Свещеникът излезе от сянката. Беше среден на ръст, приятен и младолик, въпреки че голяма част от тъмната му коса беше посивяла. Годфри забеляза уморените му очи, но и бръчиците от смях около тях, волевата уста и брадичка.

— Да, чух — отвърна свещеникът. Той погледна към Годфри и Александър и в очите му просветна интерес.

Сър Осуалд ги представи.

— Много се радвам, че сте тук — промърмори отец Андрю и направи знак на благослов. — Както е казал Петър: „Бъди нащрек. Сатаната е влязъл в града и оставя белега си навсякъде“.

Сър Осуалд кимна, мина покрай тях, извади камата си и сряза печатите на вратата. После извади ключ от кесията, отключи вратата и я отвори.

Годфри, Александър и зад тях отец Андрю го последваха във влажната тъмнина. Писарят почувства космите на тила му да настръхват и усети злокобното присъствие, дори преди сър Осуалд да запали с огнивото си маслената лампа, която разпръсна мрака. Насмолената факла в желязна скоба на стената също запламтя живо. Александър се огледа и едва не припадна. Стаята беше простичка — глинен под, маса, етажерки върху варосаните стени, малко огнище с тенджера върху бялата пепел и плетена кошница с хляб, окачена високо на таванските греди, за да не я стигат мишките. Няколко съдини, глинена чиния, калаена тенджера, ножове и шишове висяха над огнището. Стените бяха покрити с кръв, масата блестеше от съсиреци, а на пода труповете на жените лежаха с отметнати назад глави, рани в гърлата, които напомняха на кървава уста и спечени от кръв предници на простичките рокли. Един поглед върху синьо-белите лица и Александър не можеше да издържа повече. Той запуши устата си с ръка и последва свещеника, който беше също толкова потресен, обратно на мрачната уличка. В стаята, където царуваше смъртта, шерифът се обърна към сър Годфри. Той също беше пребледнял и въпреки че беше виждал ужасни неща и преди, слабото му лице блестеше от пот и очите му бяха широко отворени от страх. Той се облегна на стената, без да се интересува дали е изцапана с кръв, и затвори очи.

— Kyrie eleison, Christe eleison, Kyrie eleison — зашепна той думите на молитвата. — Господи, смили се, Христе, смили се, Господи, смили се.

Накрая отвори очи и се загледа към гредите на тавана и трите парчета отрязано въже, които още висяха от тях. После погледна краката на жертвите и забеляза, че глезените им още бяха овързани с въже. Стисна сър Осуалд за рамото.

— Така ли ги намерихте?

— Да, окачени като ярки. Останалото е както го виждате.

— И нищо друго?

— Нищо не е взето, нищо не е пипнато. Горната стая е като хиляди други. — Шерифът тръсна глава. — Само този ужас.

— И съседите не са чули нищо?

— Кълна се в Бога, сър Годфри, нищо!

— Ами студентът Ласкал?

— Намерили го мъртвопиян в началото на уличката.

Сър Годфри се обърна и излезе навън, като поемаше дълбоко вечерния въздух, сякаш се опитваше да пречисти както ума, така и дробовете си от гледката, която беше видял. Шерифът излезе и заключи вратата след себе си.

— Достатъчно ли видя?

Александър все още стоеше подпрян на стената и повръщаше, а отец Андрю лекичко го потупваше по гърба.

— Исусе Христе — пое си дъх шотландецът, — моля се никога вече да не видя подобно нещо. Сър Годфри?

Рицарят притвори очи.

— Виждал съм градове, завзети с щурм — каза той, — градове, запалени след плячкосването и изнасилванията, но кълна се в Бога, в тази стая има нещо зловещо. Толкова обикновена и спретната, с изключение на трите тела и покритите с кръв стени.

— Огледа ли труповете, сър Осуалд?

— Моят лекар Гилбърт Тайър ги прегледа. Нямаше белези или синини, но устите им са били запушени преди да умрат.

— Бог да се смили над нас — прошепна отец Андрю. — Господа, трябва да се връщам. Шерифе, ако има нещо, което мога да направя…

Свещеникът тръгна обратно по уличката. Рицарят го наблюдаваше.

— Добър човек ли е, сър Осуалд?

— Да, енорийски свещеник от черквата „Сейнт Питър“, недалеч от замъка. Тук е от пет години и се грижи за бедните. И той смята, че това е дело на злите сили.

Те отидоха до мястото, където войниците бяха отвели конете — доста далеч, сякаш искаха да се отдалечат колкото се може повече от просмуканата с кръв двуетажна къща. Сър Осуалд рязко напомни на войниците задълженията им и в мрачно мълчание тримата ездачи се върнаха при манастира. На главната порта шерифът дръпна юздите на коня си и топло стисна ръцете първо на сър Годфри, а после и на Александър.