Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Тревогите и страховете на монаха биха се превърнали в неописуем ужас, ако знаеше за срещата, която се провеждаше в горските дебри, точно под манастира. Мрачните забулени фигури бяха дошли по тайни пътеки, без да спират, докато не стигнаха до блатото, заобиколено и скрито от вековни дъбови дървета. В центъра на просеката имаше продълговати каменни плочи, разядени от времето и покрити с мъх. Някога те били части от олтар, използван от Друидите, които бяха убивали върху него жертвите си, преди да ги окачат по клоните на близкия дъб като дар за боговете, на които се кланяли. Групата увити в черно фигури използваше камъните за пейки. Седяха потънали в тишина, слети със сенките. В бледата светлина на деня, която се процеждаше през дърветата, приличаха на монаси, събрали се за молитва в някоя древна катедрала. Те наистина почитаха това място като черква, наричаха го своето поле на кръвта, защото беше защитено от древни заклинания и гъмжеше от смъртни грехове. Тук бяха в безопасност, скрити в мрака, далеч от любопитни очи и наострени уши. Те седяха тихи под слабото слънце, което потъваше на запад, скрито в облаците. Предводителят им въздъхна — това беше единственият шум, който наруши тишината, защото нито едно животно не приближаваше до блатото. Зелената му злокобна тишина никога не се нарушаваше от птичи песни. Водачът отново въздъхна.

— Дойдохме тук — произнесе той, — за да съберем сили и да начертаем плановете си. Имам новини. Хората на краля ще пристигнат скоро. Можем да ги спрем толкова, колкото можем да се съпротивляваме на силата на онази свещена реликва.

— Трябваше да я унищожим! — обади се един от спътниците му.

— Не можем. Твърде силна е и ако бъде донесена между нас, може да разкрие истинската ни природа.

— Тогава какво ще правим?

— Първо, ще оставим реликвата. Второ, ще се преструваме. Нека кралските хора преследват блуждаещи огньове и призраци. Скоро ще се уморят и господарят им ще се отегчи. Ще бъдат отзовани — кралството е във война с Франция и кралят има нужда от всеки човек. Но докато са тук, трябва да бъдем внимателни. — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Духът на нашия Повелител сега е свободен — продължи той — и слухът за неговото завръщане се разпространи. За нашето съществуване се знае в Париж, в големите градове по Рейн и в селата около Дунав. Скоро онези, от които произхожда Господарят, ще разберат за съществуването ни. — Водачът обходи с поглед древния кръг. — Ще отворим отново свещените горички и ще пием силата на враговете си, защото тяхната кръв е нашата храна. — Предводителят млъкна и зачака, докато тънките лъчи дневна светлина угаснаха между дърветата. — Запалете факлите! — нареди той. — Принцът на мрака ни очаква.

Изщрака кремък и всеки запали факлата, която носеше. После всички станаха и се наредиха в кръг около големия дъб, чиито клони се впиваха като пръсти в небето. Дървото беше криво и някога Друидите бяха слагали плетените си кошници с човешки жертви в естествената пещера, образувана от клоните му. Сега в нея имаше друг ужасен товар — трупът на хоспиталиера.

В манастира Годфри разопакова багажа си, после се съблече, изкъпа се и се настани колкото можеше по-удобно на малкото легло. Огледа килията, мрачна и аскетична, и се чудеше колко дълго тя ще бъде неговият дом, когато се унесе в сън. Усмихнатият Александър го събуди грубо.

— Хайде, войниче — шеговито викна писарят. — Храната е сервирана.

Годфри се изправи, вдъхна вкусното ухание и слезе долу, където чевръстата Матилда беше наредила две чаши вино, малко сирене, хляб от чисто брашно и две купи димящ горещ бульон. Двамата мъже се нахвърлиха като вълци върху храната и едва бяха свършили, когато майка Констанс се върна с двамата непознати, които Годфри беше видял в покоите й. Единият беше нисък, с розови бузи като на момиче и руси кичури коса, пригладени върху оплешивяващия череп. Той по-скоро се клатушкаше, отколкото вървеше и с увисналия си корем и изпъчени гърди сър Осуалд Бийчъм, шериф на Оксфорд, напомни на Александър за един много дебел гълъб, който някога беше отглеждал. Въпреки размекнатите си черти, шерифът беше проницателен, пресметлив човек с неспокойни очи и уста, тънка като кесия на бедняк. Имаше дразнещия навик да чеше върха на носа си, докато кожата започне да се бели. Спътникът му, Никълъс Ормистън, университетски проктор, беше преждевременно състарен — въпреки че нямаше повече от трийсет лета, слабото му лице беше вече набръчкано, косата му бързо окапваше, а раменете бяха приведени от продължителното взиране в книгите. Но проницателните му тъмни очи бяха дружелюбни и топли.