Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Войникът беше тичал като вятъра и сърцето му се блъскаше, сякаш ще се пръсне. Поемаше си дъх на кратки, изгарящи глътки, докато накрая трябваше да спре. Сигурно зловещият му преследвач се беше отказал да го гони. Хоспиталиерът замръзна. Чу звук от счупено клонче и осъзна, че всички горски птици бяха замлъкнали. Той извади камата си и продължи напред, залитайки. Изведнъж дочу зад себе си смразяващ смях. Спря, обърна се и потръпна от ужас, когато видя как фигурата в черно прескача пъновете и тича към него като хрътка. Хоспиталиерът се затича отново, сърцето му биеше с всичка сила в последните мигове от живота му. Трябваше ли да се върне в замъка? Войникът се огледа. Нямаше и следа от преследвача му. Той спря, пое си дълбоко дъх, все още стиснал камата си в ръце и забърза, без да обръща внимание на клонките, които разкъсваха лицето му и бодливата, жива папрат, която оплиташе краката му и го бавеше. С ъгълчето на окото си долови някакво движение. Нима създанието тичаше успоредно с него. Мъжът изстена от страх. Обзе го ужасно предчувствие. Което и да беше, съществото си играеше с него и хоспиталиерът вече беше сигурен, че го дебне. Беше ли го очаквал този демон? Откъде можеше да е дошъл? От манастира ли? Онези свещеници изглеждаха толкова лукави и потайни. Какви ли ужасни тайни криеха?

Войникът попадна на просека — в далечния й край малък водопад падаше край пътеката, която извиваше като змия между две дървета. Той се затича към нея, но забулената фигура му препречи пътя. Войникът се обърна, покритите му с капчици пот устни се разтвориха в рев, но друго създание стоеше зад него. Заслепен от страх, мъжът скочи в малкия поток и започна да гази към водопада. Почти успя да го стигне. Умът му, замъглен от страха, го залъгваше, че ще бъде в безопасност зад завесата от падаща вода. Той се спъна и падна върху един камък. Залитна, докато се изправяше и видя забулената фигура над себе си — усмихнатото лице, разтворените устни, готови сякаш за целувка. После се появи още една. Измъкнаха го от водата и го вдигнаха, разтреперан като риба на сухо. Той отметна глава назад и изпищя, когато един от преследвачите му впи зъби в мекото му, месесто гърло.

Тринитарианският манастир се издигаше в покрайнините на Оксфорд и разпръснатите му постройки бяха заобиколени от сива каменна стена. Отвъд него земята се спускаше отвесно към блатата и мочурищата, които монасите не успяваха да пресушат, въпреки всичките си усилия. Блатата, покрити с измамно зелена слуз и безразборно поникнали къпинови храсти, се простираха до края на мрачната гора, където дърветата се сплитаха толкова нагъсто, че всеки, който би се осмелил да навлезе в нея, въпреки мрачната й слава, би се измъчил, докато проникне в нея. Едмънд, приорът 11 11 В католическите манастири — свещенически сан, непосредствено след игумена — (Б. пр.) на манастира, стоеше до прозореца на килията си с висок таван и се вглеждаше с тъга към тази тиха, зелена тъмнина.

Леко опипа възлите на шнура, завързан около кръста му — общо три, по един за обетите за бедност, целомъдрие и смирение. Едмънд никога не се беше съмнявал в тях. Той беше учен, аскет, по-щастлив между пергаментите и кожата в библиотеката, отколкото като ръководител на религиозно учреждение, особено като се има предвид ужасните тайни, които то криеше.

Едмънд беше монах от трийсет години. Като млад послушник той беше чувал историите и легендите за това място. Младежите обичаха да се плашат взаимно като лежаха будни нощем и си разказваха шепнешком всякакви призрачни и страшни истории. Едмънд винаги ги беше пренебрегвал. Отговорностите му включваха грижата за послушниците, управлението на болницата, поддръжката на помещението, в което братята прерисуваха в удивителни цветове краси ви молитвеници или преписваха писанията на Евзебий 12 12 Евзебий от Цезарея IV в. сл.Хр. — епископ, автор на „Църковна история“, едно от най-забележителните ранни произведения на християнската историография — (Б. пр.) , Атанасий 13 13 Св. Атанасий Александрийски (293–373 г. сл.Хр.) — теолог, църковен деятел и държавник, основен защитник на християнското православие срещу арианството — (Б. пр.) и другите велики църковни отци.

Управлението на манастира и неговите земи, дисциплината на братята и духовното благоденствие на общноста от край време беше в здравите ръце на игумена. Сега внезапната и брутална смърт на абат Самсън беше променила всичко това.