Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Те яздиха покрай градската стена до манастира „Сейнт Ан“. Вратарят ги пусна да влязат, конярчетата се затичаха да вземат конете им, докато една сбръчкана послушница ги поведе през двора, покрай параклиса към покоите на игуменката, като хвърляше неодобрителни погледи към подгизналите им от дъжда дрехи.

Монахинята почука на вратата, после я бутна и покани двамата мъже в топла, приятно ухаеща стая, преди да се оттегли.

— Какво има?

Въпреки възрастта си, жената зад масата бързо се изправи. Беше облечена в кафяво расо, а тъмносиньото й покривало за глава беше обточено със златен ширит. Тя се приближи от високия стол с облегалка близо до огъня, където беше разговаряла тихо с двама мъже, чиито лица бяха скрити в сянката.

Лицето й беше слабо и би приличала на светица, ако не бяха пронизващите черни очи и кривият й нос. Устните й бяха тънки и безкръвни.

— Аз съм майка Констанс, игуменка на този манастир — каза тя царствено, макар думите да бяха придружени с любезна усмивка. — Сър Годфри Ийвсдън? А ти трябва да си Александър Макбейн. — Позволи първо на рицаря, а после и на писаря да поднесат ръката й с изпъкнали вени до устните си.

— Милейди — промърмори Годфри, — извиняваме се за появата, но това е в името на Божието дело.

Игуменката поклати глава и отстъпи.

— Добре дошли, кралят и канцлерът горещо ви препоръчаха.

Лейди Констанс се взря в двамата младежи. Прецени Александър като юноша, пълен с живот, вечно усмихнат, преливащ от младежка радост. Но рицарят беше нещо друго — тя забеляза бръчките около устата и болката в очите му.

— Господин Макбейн, канцлерът казва, че си най-съобразителният от служителите му, а твоите подвизи в битките и по турнирите, сър Годфри, са прочути. Аз… — заекна тя — съжалявам за скорошната смърт на съпругата ти.

Годфри сви рамене и отмести поглед.

— Мастър Макбейн, канцлерът казва, че си хитрец — смени темата тя, за да разведри настроението. — Така ли е?

— Ако това е същото като находчив, милейди, да, такъв съм. Игуменката отметна глава назад, разсмя се като младо момиче и тихичко плесна с ръце.

— Да, да, находчив. Точно така те описа. — Лицето й изведнъж стана сериозно и тя наклони глава встрани. — Ще са нужни цялото ви умение и находчивост — прошепна тя. — Тук, в Оксфорд, стават ужасни неща. Повярвайте ми, дошли сте в Долината на сенките, където Сатаната и всичките му паднали ангели са се събрали, за да ни унищожат.

Игуменката ги погледна тъжно и Годфри почувства, че когато или ако напуснат Оксфорд, съдбите им ще бъдат променени от онова, което се беше случило тук. Лейди Констанс погледна през рамо към двамата мъже, които седяха тихо пред огъня и устните й се размърдаха, сякаш си говореше сама. Тя се обърна назад и принудено се усмихна.

— Работата ще почака, вие сте измръзнали и мокри. Къде са дисагите ви?

— При конете ни.

— Така няма да стане! — каза лейди Констанс. — Няма да стане. — Върна се при масата си, взе от него малко звънче и го разлюля силно, така че то отекна в застланата с камък стая. — Нашите посетители ще отседнат в къщата за гости — обърна се тя към послушницата, която се появи в отговор на звъненето. — Изпратете багажа им там. — Игуменката отиде до огъня, прошепна нещо на мъжете, които стояха там и се върна. — Елате, ще ви заведа.

С царствена походка, с вдигната глава и осанка, изправена като войник, тя слезе надолу по стълбите и тръгна по сводестата галерия. Годфри погледна и видя, че облаците се разпръсваха и слънцето вече се бореше да ги пробие. Някои от монахините бяха излезли да поседят на пейките, наредени покрай стената и очакваха топлината на слънчевите лъчи, докато наблюдаваха ято малки птички, които кълвяха меката почва на двора, търсейки личинки и червеи. Бяха почти в края на галерията, когато Годфри и Александър зърнаха млада жена, седнала сама над някаква бродерия. Тя вдигна поглед, когато те наближиха, и двамата спряха и се втренчиха в нея.

— Истинска Венера! — прошепна Александър.

Годфри можа само да кимне с учудено съгласие. Момичето сигурно беше на седемнайсет или осемнайсет лета. Косата й беше не руса, а златиста и падаше на гъсти вълни по гърба, прихваната само от тъмночервена диадема, обсипана с диаманти в средата. Роклята й беше тъмнозелена, обшита по ръкавите и деколтето със сребърен ширит. Годфри забеляза извивката на гърдите й, тънката талия и деликатните ръце, но лицето и накара сърцето му да подскочи и затрепти от удоволствие. То имаше овална форма, цвета на бледо злато, очи сини като лятното небе и меки устни, пълни и червени. Игуменката също беше спряла и погледна към тях раздразнено, но после проследи погледите им и се усмихна леко.