Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

Рицарят плесна с ръце:

— Заслужи си яденето.

Той грабна писаря под ръка, вкара го на сухо и топло в близката кръчма и извика на ханджията да донесе лучена супа, прясно изпечен хляб и бекон.

Седнаха, шляпайки с мокрите си дрехи, и лакомо заядоха от глинените чинии, преди да се облегнат назад, да оближат пръстите си и да въздъхнат с облекчение.

— А сега накъде, рицарю? — подразни го Александър, чието добро настроение напълно се беше възстановило.

— При онази, която ни чака, игуменката на „Сейнт Ан“. — Рицарят пресуши халбата си. — Знаеш ли защо сме тук?

— Донякъде. Станали са ужасни убийства.

— Не е само това — отвърна Годфри. — Наистина има убити, но и нещо повече. Разказа ли ти канцлерът подробности?

Александър поклати глава.

— Отначало — каза Годфри и се облегна назад — някой студент изчезвал от време на време и разтревожените му роднини го издирвали, но тези случаи били обявявани за неразрешими. — Годфри сухо се усмихна. — Все пак не е необичайно за студентите и писарите да ходят на поклонения или да се замесят в някоя история, която им е по-интересна от учението. Въпреки това — продължи той — тези изчезвалия станали почести и никой от студентите никога не бил открит. Преди три месеца започнали убийствата. Първото било прието за дело на крадци, но досега има три злополуки със същия почерк. Късно през нощта проникват в къщата, въпреки че няма следи от насилствено влизане. Цялото семейство е избито — баща, майка, деца, слуги. Гърлата им са прерязани и телата, окачени на гредите на тавана за глезените, както касапинът би увесил закланите прасета, за да изтича кръвта им.

Александър пребледня и притисна стомаха си, като се надяваше да не се изложи.

— Шерифът и университетските проктори 8 8 Член на университетската администрация, който отговаря за дисциплината на студентите — (Б. пр.) се опитали да разследват, но не могли да открият нищо.

— Какви биха могли да бъдат мотивите за убийствата?

— Нито изгода, нито печалба. Смята се, че са свързани с някакъв древен ритуал, в който кръвта на жертвата се изпива.

Александър запуши уста с ръка, рицарят се наведе и взе халбата си.

— По-добре пийни — каза той меко. — Така стомахът ти ще се успокои.

— Защо отиваме при игуменката на „Сейнт Ан“? — попита писарят, като отблъсна халбата.

— Тя е роднина на краля, затова шерифът и прокторите се обърнали към нея за помощ. Очевидно — Годфри си играеше с пръстена си — майката-игуменка е учена и знае нещо за историята на този край. Тя смята, че убийствата са свързани с ужасяващи престъпления, които са били извършени във и около Оксфорд преди стотици години. Тя не само помолила Негово Величество краля за помощ, но изпратила молби и до архиепископа на Кентърбъри, и до канцлера. Те обмислили заедно въпроса и изпратили заклинателка в манастира „Сейнт Ан“, монахиня на име Идит Моън. Нашата задача е — продължи сър Годфри рязко — да открием убийците и да ги обесим. Няма да има процес, нито публично оповестяване.

— Затова ли изпратиха теб? Годфри се усмихна.

— Понякога има случаи, които според правниците в окръга или кралските пълномощници не могат да бъдат разрешавани на открит процес. Да, аз съм този, който ги поема.

— Но този път е различно?

— Да, господин писарю. Този път имаме работа с убийци, които не убиват за печалба или отмъщение, а защото вярват в някакви древни ритуали. Това са господарите на бесилката, черните владетели на гробищата, които отричат Христовия кръст и вярват в Принца на мрака.

Лицето на писаря пребледня.

— Така че — продължи рицарят — това не е една от твоите обичайни задачи. Твоята задача ще бъде да събираш и пресяваш доказателствата, да бъдеш мои очи и уши в този град на знанието. Но стига толкова, казах ти какво знам аз. По-добре да продължим пътя си.

Годфри повлече Александър вън от кръчмата, тръгна към Северната порта покрай черквата „Сейнт Питър“ и зави по Бъдикот Лейн, където се намираше вонящият градски затвор. Годфри спря и го гледа известно време, заинтригуван от войниците, които стояха на пост, облечени в живописните униформи на града, но сега подгизнали. Малко по-нататък, в края на стената на затвора, се издигаше скована бесилка, край която в желязна клетка висеше разлагащ се, накълван от птиците труп.

— Това ми е достатъчно — каза Александър.

— Този път съм съгласен — отвърна Годфри и го върна в „Сребърната мантия“, откъдето взеха конете си.