Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

Дори брабантските наемници, които чуха тази ужасна присъда, въздъхнаха от ужас. Окованата фигура неспокойно се размърда, брънките на стоманените вериги застъргаха и задрънкаха в тишината. Заклинателят падна на колене и сключи ръцете си.

— Трябва да бъде изгорен — промърмори той. — За Бога, сър Хюго, той трябва да умре от огън.

— Той ще умре от задушаване под собствената си кула — отвърна Мортимър. — Тялото му ще остане оковано и ще бъде сложено в оловен ковчег, също обвит с вериги, който пък ще бъде поставен в някой от тунелите отдолу — Мортимър посочи още горящата Кула, — който ще бъде зазидан. Нека умира бавно. Нека си спомня злините си и кръвта на невинните, която е пролял с последователите си!

— Сър Хюго! — обади се отново гласът — весел, дори щастлив. — Не признавам твоя крал или онзи, когото описваш като милостив Бог. Аз ще се върна!

Сър Хюго прибра меча си в ножницата и поклати глава.

— Когато пламъците стихнат — заповяда той, — нека наказанието започне.

— Да му се не види! — изръмжа Ханджията Хари. — Това е ужасна история, сър Рицарю.

— По-скоро дяволска, отколкото човешка — коментира Свещеникът с рядката брада.

— Той е прав! — възкликна Батската невяста. — Когато бях на поклонение в Кьолн, докато минавахме през една голяма гора, ни предупредиха да се пазим от демоните, които обичат да пият кръв. Разказаха ни, че те се кланят на Сатаната и прекарват часовете на деня в ада, а нощем бродят и търсят плячка.

— Сукуби — прекъсна я Продавачът на индулгенции. — Това са сукуби — дяволи в човешки тела.

— Те са древни като самото време — обясни Школарят, нетърпелив да блесне със знанията си. — Гърците разказват за красиви жени, наречени ламии… — Гласът му секна и той се взря в Рицаря. — Да, такива същества може би има и между нас — промърмори той. — Чух една странна история…

Хари Ханджията го изгледа любопитно — Школарят, толкова вглъбен в книгите си и чужд на света, сега изглеждаше подплашен, сякаш Рицарят му беше напомнил за нещо.

— Стига толкова, господа — намеси се Хари бързо. — Сър Рицарю, продължавай. Разкажи ни тази страхотна история в пълни подробности.

Ездачите дръпнаха юздите на конете си и се взряха през проливния дъжд. Над тях небето беше покрито с гъсти и тежки облаци, подобни на кълба дим, от които падаха студените, плътни дъждовни пелени. Тътенът на гръмотевиците и назъбените светкавици, които проблясваха ослепително на фона на небето като падащи ангели, караха конете да препускат, цвилейки. Ездачите пристегнаха по-здраво качулките си, но усилието беше напразно, защото проливният дъжд вече се беше просмукал през дрехите им чак до кожата По-високият от двамата изтри водата от лицето си и се обърна към приятеля си.

— Е, най-после стигнахме Оксфорд, Александър. По-младият и по-нисък от ездачите се усмихна въпреки дъжда. От усмивката гладкото му лице с маслинов тен стана съвсем момчешко.

— Сухи, сър Годфри! — възкликна той. — Скоро ще бъдем сухи. Макар че за войник като теб такова време сигурно е нормална част от живота.

Рицарят се усмихна като погледна надолу към червените покриви и жълтите стени на постройките в Оксфорд. Отначало беше се дразнил от присъствието на писаря, от меките му ръце, момчешко лице и неизменно добро настроение, но по пътя от Лондон се случи нещо рядко в живота на сър Годфри — той откри, че наистина харесва друг човек. Александър не беше обикновен писар. Незаконен син на рицар от северните земи и някаква влюбчива дама, която рицарят срещнал, докато воювал в Шотландия, той гледаше на света с любопитни очи. Беше превъзходен имитатор и разказвач на забавни истории. Въпреки образованието, получено в Кембридж, той винаги отстъпваше пред сър Годфри, въпреки че Рицарят често долавяше присмехулен блясък в зелените му очи.

— Идвал ли си тук и преди? — попита сър Годфри.

— Един-два пъти — отвърна Александър. Протегна ръка, без да обръща внимание на водата, която се стичаше в ръкава му. — На изток — обясни той — се намира замъкът. Можеш да го видиш и в дъжда.

Сър Годфри проследи протегнатия пръст на спътника си и зърна високите кули.

— А там — продължи Александър — се виждат черквите „Сейнт Фридесвид“ и „Сейнт Мери“, и камбанарията на тринитарианския 7 7 Римокатолически монашески орден, основан във франция през 1198 г., чиято първоначална цел била освобождаване на християни, поробени от мюсюлмани, в Близкия Изток, Северна Африка и Испания — (Б. пр.) манастир.