Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

— Не бих ял от неговия желиран крем — тихичко прошепна Хари на стария си приятел, Моряка.

Ханджията хвърляше по някой поглед и на Църковния пристав с червендалесто лице, черни рошави вежди и проскубана брада. Лицето му беше обсипано с бели и червени пъпки, а носът му пламтеше като адски въглен. От пристигането си в „При мантията“ той беше погълнал толкова пиене, колкото всички останали поклонници заедно. Но Църковният пристав не го беше грижа. Беше увенчал главата си с венец, подобно на бог Бакхус. Все пак човек не трябваше да го изпуска от поглед. Хари на два пъти го беше забелязал да се опитва да отмъкне копринената кесия, която висеше от колана на Франклина.

Останалите поклонници бяха също толкова разнородни. Продавачът на индулгенции с длъгнесто лице, чиито дисаги бяха пълни с боклуци, които продаваше като реликви, приличаше на същинско плашило с дългата си жълта коса, която падаше като ленени нишки по раменете му. До Продавача на индулгенции седеше Икономът. По скулите му постоянно избиваха червени петна — признак на гневливост. Беше слаб като жезъла — символ на длъжността му, — който носеше. Следваше Мелничарят — с телосложение на стенобойна машина, той беше плешив като яйце, макар че брадата му беше червена и дълга като език на пламък. Хари още веднъж погледна към Мелничаря и затвори очи. Надяваше се, че гръмогласният негодник няма да вземе гайдата си и да засвири отново. Това със сигурност щеше да скандализира майка Еглантин, Игуменката, която говореше носово френски, докато си играеше с любовния амулет около шията си или хранеше с хапки, напоени в мляко, малкото кученце, което носеше навсякъде.

— Много се умълчахте, мастър 3 3 Средновековно обръщение към мъж от по-високо потекло, впоследствие обръщение към всеки мъж, преминало в по-късния си вариант „мистър“ — (Б. пр.) Хари.

Ханджията погледна към Монаха и Кармелита. Голите им глави бяха кафяви като орехи, лицата им сияеха от охолен живот. Хари не би се доверил на нито един от тях и за най-малкото нещо.

— Бях се замислил — отвърна Ханджията.

— За какво? — настоя Алис, пълната и румена Батска невяста. — Хайде, сър, за какво си мислехте?

Тя се обърна и похотливо намигна на голобрадия Манастирски капелан.

— Мислех си колко сте хубава — засмя се Хари. Батската невяста плесна с ръце и лицето й грейна в усмивка, която разкри липсата на много зъби.

— Танцувала съм с петима съпрузи, готова съм да опитам и с шести! — Тя премести задника си, широк като щит, по-наблизо и кокетно нагласи бродиралия шал върху раменете си.

Хари сведе поглед към масата.

— Мислех, че се съгласихме всеки от нас да разкаже по две истории. Едната е за през деня, но какво ще си разказваме нощем?

— Аз ще те занимавам достатъчно добре. — Батската невяста се усмихна превзето сред смеха и подвикванията на околните.

— Не! Не! — Хари удари по масата и откачи малка кесия с монети от колана си.

— Това тук е чисто сребро и ако някой отрече, ще му счупя главата с тоягата си! Когато утре тръгнем към кладенеца на свети Томас, нека си разказваме весели приказки за поука или забавление. Но нощем — той снижи глас и огледа смълчаната компания — нека бъде различно. Нека си разказваме загадъчни истории, които смразяват кръвта, спират сърцето и изправят косите. — Той се усмихна лукаво на Мелничаря. — Или ако предпочитате, брадите. Победителят, който разкаже най-хубавата история, ще получи тази кесия.

Събраните поклонници тихо замърмориха, завладени от промяната в настроението на домакина си.

— Да! Да! — гласът на Продавача на индулгенции наруши тишината. — Нека си разказваме истории за убийства и смърт и нека не бъдат измислени, а да извират от сърцето и от кръвта на всеки от нас!

Останалите поклонници, натъпкани с топла храна и силно вино, се съгласиха на драго сърце, жадуващи да чуят някоя загадъчна история, както си седят добре нахранени, пред пращящия огън на някоя странноприемница по пътя към Кентърбъри.

— И така — попита Хари, ставайки на крака, — кой ще започне?

Той погледна вляво, където по време на разговора, Рицарят не беше помръднал, вперил поглед изпод тежките си клепачи в тъмнината. Хари се надяваше именно на него да разкаже първата история сутринта, когато тръгнеха по пътя от Съдърк и етикетът диктуваше, че той пръв трябва да разкаже и вечерната.

— Сър Рицарю! — извика Ханджията. — Съгласен ли си?

Рицарят вдигна глава и поглади стоманеносивата си брада. Отърси трохите от жакета си, върху който все още имаше следи от ризницата, която беше носил, и погледна към своя синеок син.