Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

— Съгласен съм — отвърна той тихо. — Ще разказвам първи.

Хари го покани да седне на своя стол, начело на масата.

— Тогава, сър, заради любезното ти съгласие, заеми моето място, а аз ще ти поднеса най-хубавата и голяма чаша в тази кръчма, пълна с най-ароматния кларет 4 4 Старинно наименование на вината, произвеждани около Бордо — (Б. пр.) от Бордо.

Рицарят се подчини и безшумно като котка отиде и се настани удобно на големия стол с висока облегалка.

— Ще ви разкажа — започна той — една история за ужас и мистерии. Гласът му се извиси. — За по-страшно зло от онова, което броди през деня. За древно зло, родено от самия Сатана, чиито корени са във времето на войната, през която владетелят на звездите Сатурн изпратил своя син Марс, облечен в червена ризница, да препуска по зелените поля на Англия. Време на ужас, когато дори самият Плутон, господарят на подземното царство, бледнеел пред ужаса, който вилнеел сред човечеството. — Рицарят се облегна назад. — Моята история започва преди стотици години, точно след като великият Завоевател 5 5 През 1066 г. норманите, водени от Уилям Завоевателя, побеждават саксонците при Хейстингс и завладяват Британия. — (Б. пр.) дошъл тук.

Затова внимавайте, докато ви описвам ужаса, пръкнал се от самия Ад. И той започна своя разказ.

Гарваните с хищните си клюнове се бяха натъпкали с човешко месо и черната им перушина се беше изпъстрила с алени петна, докато кръжаха и се спускаха над мрачното бойно поле. Обичайното място за почивка на гарваните — голямата кула край реката, сега беше обгърната от пламъци, които с яростен рев се издигаха към навъсеното небе. Около горящата крепост, мъртвите лежаха нагъсто като избуяли плевели. Огромните обсадни кули, които бяха доближени до стените на кулата, също горяха и дебелите им греди почерняваха и гореща пепел се сипеше по земята. Труповете, които лежаха наблизо, се превръщаха в кипяща мазнина и изпълваха въздуха с вонята на горяща плът. В близката гора стара, сбръчкана бабичка се облегна на едно дърво. Тънките й крака трепереха от ужас, редки кичури коса падаха върху лицето й, докато се взираше в големия черен облак дим над дърветата.

— Горят прокълнатите! — изкряска тя. — Пращат демоните обратно при господаря им!

Птиците по дърветата близо до просеката чуха дрезгавия й глас и притихнаха по клоните, сякаш усещаха какво става. На мили наоколо селяните също се криеха, ужасени от този ден на гнева, от кървавия миг на разплатата. Те се стаиха в бедните си колиби, но изпод завивките от овча кожа виждаха как безформената папрат почервенява, как дори вековните дъбове, които се издигаха насред изораните им ниви, сякаш се превиваха и гърчеха под зловещия вятър, който носеше дима и вонята към тях.

Сър Хюго Мортимър, лорд на Оксфорд, коленичи гологлав, заобиколен от командирите си и запя псалма на Давид за възхвала на победата над божиите врагове. Когато свърши, Мортимър се изправи. Изсеченото му войнишко лице се обърна към бойното поле и той почувства как въодушевлението му се заменя от мрачно отчаяние при мисълта за цената на победата му.

— Вдовиците ще жалеят с месеци — прошепна той, — но поне децата им са в безопасност. — Рицарят погледна към високата кула, която не се виждаше от ревящите пламъци и се обърна към оръженосеца си. — Колко души изгубихме, Стивън?

— При обсадата на кулата, милорд, поне шейсет. В самата кула — повече от двеста. — Стивън изтри кървавата пот от лицето си. — Отвън, от селяните — един Бог знае! Може би триста или четиристотин.

До сър Хюго сивобрад бенедиктински монах не сваляше поглед от фигурата с тъмна качулка, окована с вериги под разперените клони на голям дъб.

— Трябва да го изгорим, сър Хюго — промърмори монахът. — Той идва от сърцето на Ада. Нека се върне пак там!

Сър Хюго изучаваше аскетичното, свято лице на заклинателя.

— Това би било твърде лека смърт, отче. Той заслужава да умре бавно.

— Не! — противопостави се заклинателят.

Той погледна към зловещата, мълчалива фигура, окована във вериги, заобиколена от най-добрите войници на сър Хюго. Наемниците държаха заредените си арбалети, насочени към затворника, сякаш го предизвикваха да мръдне.

— Това е Сатаната — промърмори заклинателят. — Не с коси от змии, подпухнало тяло, горящи очи и уста, бълваща богохулства, а въплътен в тялото на този стригои. — Посочи с костеливия си пръст затворника. — Той е нежив. Дойде тук с преструвки, с усмихнати очи и сладки приказки, за да пие кръвта на хората и да излива омразата си върху невинните Божии чада.