Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

— Изглежда толкова спокойно — промърмори Годфри.

— Така и трябва да бъде. Това е място за учение, подслон за духовници, школари и учени. — Свещеникът примигна от поройния дъжд. — За Бога, сър Годфри, ще продължим ли или ще стоим тук, докато хванем малария? — Писарят дръпна назад качулката си. — Всъщност ми е все едно — промърмори той. — Вече съм мокър като риба.

Годфри се взря в него. Черната коса на писаря беше подгизнала и разрошена, а очите — зачервени, защото бяха яздили бързо в дъжда. Рицарят отметна качулката си и почеса ниско подстриганата си глава.

— Трябва да си подстригваш косата — обърна се той към спътника си. — Така в битка противникът не може да те хване за нея, а в дъжда няма какво да се мокри.

Александър се приведе напред.

— Да, сър Годфри, но през зимата на главата ми е топло. Рицарят се разсмя и пришпори коня си напред.

— Трябваше да послушаме съвета на онзи ханджия и да останем още един ден — отбеляза той.

— За нищо на света! — извика Александър, докато се изравняваше с него. — Видя ли колко големи бяха дървениците в онова легло? Винаги ще предпочета чистия Божи дъждец.

Рицарят смушка коня си, но усмивката замря на лицето му и чертите на загрубялото му лице станаха по-твърди. Не искаше да го покаже, но беше уплашен. Беше участвал в битки, в разбиването на крепостни врати и ужасяващи двубои из подгизналите от кръв полета на Нормандия, но онова, което ги очакваше в Оксфорд, беше напълно различно. По пътя им от Лондон той почти не беше говорил с Александър за това, но знаеше, че писарят изпитва същите страхове, че ужасите, които ги очакваха, лежаха като невидим меч между тях. Сър Годфри изтри водата от очите си и потърка гладко избръснатата си брадичка! Едва беше прехвърлил двадесет и петата си година, но се чувстваше като старец. Когато си спомняше картините, които беше виждал и кръвта, която беше пролял, му се искаше да притежава поне част от невинността на спътника си.

Александър Макбейн беше само няколко години по-млад от него, но беше учен, умел в писането, шифроването, почеркът му беше изискан. Но какво би могъл да знае той за тъмната страна на човешкото сърце? За това как човекът може да убива, да пронизва и сече, без да се замисли. Или за онези, по-изтънчени злодеи, които служеха на дявола и използваха изкуството на магията, за да постигнат нечистите си цели.

Сър Годфри още не можеше да приеме онова, което лорд-канцлерът му каза в Лондон. Отначало беше се смял, но мъдрото лице на държавника беше останало непроницаемо, докато описваше ужасяващите убийства, извършени в кралския град Оксфорд. И това не беше най-лошото. Лорд-канцлерът, зад заключените врати на канцеларията си в Уестминстър, му беше разкрил шепнешком причината за тези убийства — тайните ритуали и древното зло, което отново се беше появило, за да нахлуе в живота на хората. Кръвта на сър Годфри се беше смръзнала и отначало той отказваше да повярва, но канцлерът беше непреклонен.

— Трябва да отидеш в Оксфорд, сър Годфри — беше настоял канцлерът. — Игуменката, която е роднина на краля, настоя за твоето присъствие и самият крал го нареди. По този въпрос той не се доверява на никой друг. Но ще имаш и спътник, моят млад ученик, шотландецът Александър Макбейн. Той ще бъде твоите очи и уши. Александър познава хитростите и уловките, които могат да приложат учените глави в Оксфорд, за да те заблудят. Довери му се. Можеш напълно да му вярваш.

Сър Годфри изруга и потупа врата на коня си. След това лорд-канцлерът беше отказал да му каже повече и му беше дал две кесии сребро и няколко писма, които уведомяваха, че верният слуга на краля сър Годфри Ийвсдън и мастър Александър Макбейн, писар, са изпратени от кралските власти да разследват няколко брутални и кървави убийства, извършени в кралския град Оксфорд.

— В Оксфорд ще получите и друга помощ — промърмори канцлерът, докато протягаше ръцете си с изпъкнали вени над мангала с въглища. — Игуменката ще ви каже повече, можете да й вярвате. Заклинателката, благородната дама Едит Моън, също ще бъде там, за да ви помогне.

— Заклинателка!? — беше възкликнал сър Годфри. — Как може да ни помогне заклинателка?

Сълзящите очи на канцлера се впиха в неговите.

— По-добре тръгвайте, сър. Трябва да стигнете в Оксфорд преди утре вечер.

Годфри изтри дъжда и потта от лицето си и слезе от коня, когато стигнаха до пътеката, водеща към града. Александър направи същото.

— Какво има, рицарю? Годфри сви рамене и се усмихна.