Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Лейди Емили! — извика тя нежно. — Познаваш ли тези господа?

Момичето бавно се изправи, страните му порозовяха, очите му гледаха уплашено като на сърна.

— Лейди Констанс — заекна то с тих, но музикален глас, — не ги познавам.

Александър пристъпи важно напред.

— Приемете извиненията ми, милейди. — Той се поклони на момичето. — Нямахме намерение да те притесняваме, просто не очаквахме в манастира…

— Да видите толкова хубава млада дама — намеси се лукаво лейди Констанс — сред старите бабички.

— Милейди — отвърна тихо Александър, — красотата е преходно нещо и има много форми. При теб тя е една, при милейди Емили — друга.

Двете дами се усмихнаха на бързия, сполучлив комплимент. Годфри само стоеше и гледаше жадно Емили, което я накара да почервенее още по-силно. Игуменката продължи:

— Лейди Емили де Виър, мога ли да ти представя кралските пълномощници в Оксфорд, сър Годфри Ийвсдън и писарят Александър Макбейн.

Двамата мъже засвидетелстваха уважението си. Александър се разбъбри като сврака и накара младото момиче да се разсмее така силно, че чак почервеня и скри усмивката си с ръка, докато потокът от добре прицелени, завоалирани комплименти удряше право в целта.

— Достатъчно! — извика лейди Констанс и поведе двамата мъже.

Александър погледна през рамо и лукаво намигна на Емили, което я накара да почервенее още повече.

— Красива като роза — промърмори той.

Годфри погледна към него, за да скрие собственото си объркване. Винаги ставаше така — можеше да размахва брадвата като фурия и да язди кон като светкавица, но видеше ли хубава жена, езикът му се връзваше. Александър го сръга с лакът.

— Кажи, сър рицарю! Виждал ли си някога такава хубавица?

— Лейди Констанс — каза Годфри, като се опитваше да скрие неудобството си, — това някоя от послушничките ти ли е?

— О, не, тя е една от кралските повереници, собственица на три имения и плодородни поля на ден езда от Оксфорд. Кралят се е заел с женитбата й.

— Какъв късмет! — прошепна Александър.

Годфри мълчаливо продължи след лейди Констанс, която ги преведе през подгизналата от дъжда трева до двуетажна сграда от пясъчник.

— Къщата за гости е празна — обясни тя. — Ще бъдете единствените посетители в нея. — Показа им малкия килер и трапезарията, където щяха да се хранят и ги представи на червенобузата послушница, която щеше да им прислужва. — Матилда ще се грижи за вас. Разбира се, не можете да се храните в нашата трапезария, но храната ще ви бъде изпращана тук. — Тя опипа мократа наметка на Годфри. — Стаите ви са горе. Преоблечете се и аз ще доведа другите си гости при вас.

— Пристигна ли заклинателката?

— Да, дадохме й малка килия в черквата, близо до олтара. Каза, че там се чувства добре.

Игуменката се сбогува и Матилда, сърдечна и весела дама на неопределена възраст, ги заведе до тесните им, но удобни стаи.

Войникът тичаше, за да спаси живота си. Острите клони, които му препречваха пътя, раздираха туниката и се впиваха в кожата му. Край него вятърът стенеше между дърветата, сякаш му се подиграваше. Той спря на място, с ръце на коленете, сякаш се бореше да си поеме дъх. Беше ли се спасил? Трябваше да се е спасил. Изправи се и загълта свежия горски въздух на големи глътки. Искаше му се да не беше напускал замъка. Може би трябваше да се върне, да вземе реликвата и да разкаже на шерифа онова, което знае. Но какво можеше да му каже? Беше крадец и сега Сатаната беше се надигнал от трона си, за да го завлече в бездънната яма, където скорпионите щяха да глозгат вътрешностите му цяла вечност. Беше престъпил клетвата си. Като войник от ордена на хоспиталиерите 9 9 Орден на болницата на свети Йоан Йерусалимски. Един от първите рицарски ордени, основан в началото на XI в. Орден на рицари-лечители, известни също като рицари-хоспиталиери или малтийски рицари, основан първоначално с цел да обслужва поклонниците в Светите земи — (Б. пр.) наруши обета си, открадна реликвата и избяга на запад.

Беше се надявал да стигне остров Лунди 10 10 Малък остров в Ламанша, близо до северното крайбрежие на графство Девън, Югозападна Англия — (Б. пр.) и да замине с някой кораб в чужбина.

Рейнските принцове, епископите на Майнц и Кьолн щяха да платят прескъпо за реликвата, която беше задигнал от олтара на черквата си в Лондон.

Но сега всичко се беше променило. Беше слязъл в селото да остави съобщение на мелничаря и се връщаше в Оксфорд. Подсвиркваше си песен, която му напомняше за по-топли и ясни дни в богатата на вино провинция, където беше роден. Беше стигнал до средата на един мост, прехвърлен над студените бурни води на реката, когато зърна ужасяващата сцена на отсрещния бряг. Едно създание на мрака беше коленичило над тялото на младо момиче, очевидно селянка, чиито вдигнати поли разкриваха голите й загорели крака. Обезпокоена от появата му, забулената фигура се извърна и изръмжа, като откри тялото, обляно в кръв, с ужасна зееща рана на гърлото. Създанието се надигна, а войникът се обърна и затича по моста със сърце, преливащо от ужас. Зад себе си чуваше тропот.