Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Господи, имам вяра, моля те, дай ми още — отвърна Филип с цитат от Евангелието.

Анселм се засмя и пусна ръката му.

— Негово преосвещенство, епископът, ми каза, че ти, Филип, и брат ти сте добри свещеници. Той изпраща и своите извинения. — Заклинателят млъкна и взе една троха от масата. — Тази къща е ужасна — прошепна той внезапно.

Тръпки пролазиха по гърба на Филип. Монахът беше го казал така небрежно.

— Ужасно зло живее тук — промърмори Анселм. — Чувствам го около мен, как ме притиска. — Той се прекръсти. — В далечния ъгъл — добави. — Близо до огнището. Не, няма да го видите, това е просто сянка, по-дълбока от останалите. Едно присъствие, което ви наблюдава. — Монахът се усмихна насила. — Затова негово преосвещенство архиепископът изпраща извиненията си. В Рочестър има дълъг списък на свещеници, които са били тук, останали са за малко и после са напуснали, оплаквайки се от силата на греха, който обитава това място, от страховитото зло в тази къща. От нападенията на демона, които може би са само кошмари, но никой не смее да говори за тях, за да не бъде сметнат за луд. — Монахът си пое дълбоко дъх през носа. — Преди епископът да ви изпрати, той си беше дал дума, че ако и вие се оплачете от Скозби, ще направи нещо. — Той разпери ръце. — Ето затова съм тук.

— И какво ще направиш? — попита Едмънд.

— Не знам — отвърна Анселм. — Както казах, има видим и невидим свят. Представете си нашата действителност като огледало. Ние виждаме само това, което можем, но това не значи, че зад огледалото не съществува друг свят, друга реалност. Много често тя е отделна от нашата. Но понякога, за зло или добро, те двете се сливат.

— Това ли става тук? — попита Стивън от мястото си.

— Да, да. Може би. — Отец Анселм запретна ръкавите на расото си. — Истинското зло, проявите на сатаната, могат да се вплетат в човешките дела по различни начини. Първо, някой може да е живял толкова греховен живот, че, както казва евангелието, дяволът да го обсеби. Второ, с директно призоваване, с обръщане към силите на мрака, с упражняване на черна магия. Трето, насилието и лошите постъпки също могат да привлекат вниманието на демоните. Това може да е къща, където е извършено ужасно убийство. И… Той замлъкна, вперил поглед през стаята.

— И? — попита нетърпеливо Едмънд.

— Най-лошото от всичко, комбинацията от всичките три. Монахът разтърси глава, сякаш се опитваше да проясни ума си. Филип забеляза колко изтощен изглежда. Очите му бяха изгубили веселия си блясък. От време на време устните му се движеха безмълвно, сякаш се молеше на ум. Понякога поглеждаше бързо към Стивън или се взираше в мрака, сякаш вече усещаше какво го дебне. Монахът взе каната с вино и напълни чашата си догоре. Затвори очи и отпи.

— Негово преосвещенство архиепископът — продължи той — ми разказа нещо за това място. Но, Филип, кажи ми и ти всичко, което знаеш. — Той бързо отвори очи и отново ги затвори. — Наистина всичко.

Филип го направи, отначало колебливо, но когато се отпусна, думите му потекоха като река. Разказа на монаха всичко, което беше преживял от пристигането си в Скозби. Не обръщаше внимание на реакцията на Едмънд и Стивън за инцидентите, за които не им беше разказвал и особено за това, което се беше случило при кладенеца на Хай Маунт. Завърши с описание на пътуването си през блатата и загадъчната редица конници, които го бяха придружавали на път за вкъщи. Когато свърши, брат Анселм бавно се изправи. Отвори кесията си, извади голяма броеница и я сложи около врата си.

— Бих искал съд със светена вода — каза той. — Както и китка за благословия. Имате ли нещо против да осветя къщата?

— Сега ли ще прогониш духовете? — попита Едмънд.

— Не съм казал това — отвърна Анселм. — Но ще обмисля това, което брат ти ми разказа. Искам позволението ви да осветя църквата, гробището и тази къща. Това, което трябва да се направи, ще стане тази вечер. Няма смисъл да се чака.

Филип подскочи, когато чу силно тракане в коридора отгоре и шум от стъпки, които слизаха по стълбите. После от гробището се понесе вой на куче, а мъхнатите крила на някаква птица докоснаха стъклото на прозореца.

— Не обръщайте внимание — пошепна монахът. — Каквото и да стане, не му обръщайте внимание. Този, който е тук, знае какво предстои. — Той сви рамене. — Обикновено не им се нрави. Но първо да се помолим.

По негова молба те коленичиха на кухненския под и прочетоха десет молитви. После брат Анселм тръгна из къщата, като пламенно се молеше и разпръскваше светена вода наляво и надясно. Беше поръчал и на тримата да останат в кухнята. Филип едва се удържаше, защото шумът и дрънченето се засилваха: тропане по стените, звук от влачещи се крака по коридорите и стълбите. Невидими ръце чукаха по прозорците. Едмънд беше сигурен, че видя фигурата на котка да пресича кухненския под, а воят на кучето сега сякаш идваше от стаите горе. Въздухът стана много студен; понякога вонята беше толкова силна, сякаш бяха отворили съд с развалена храна и миризмата й се носеше из къщата. Но брат Анселм продължаваше с молитвите си. Той не обръщаше внимание на явленията, като че това бяха детски лудории. Качи се нагоре и продължи да се моли и да ръси светената вода. Когато слезе, Филип стана да го посрещне, но монахът поклати глава.