Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Днес си минал през блатата, нали? Филип кимна.

— Бил си на Хай Маунт, в имението и разбира се, тук? Мисля, че трябва да отидеш там, където е започнало всичко и там, където е свършило.

Филип го погледна изненадан.

— Лондон! — възкликна свещеникът. — Тамплиерите са дошли от тамошната си църква. Доколкото знам, архивите на ордена все още съществуват. Може би ще откриеш някаква връзка, някакъв ключ, за да разгадаеш тази мистерия. — Той си пое дълбоко дъх. — После иди в „Свети Бартоломю“, там е умрял Романел, нали? Напълно луд? Може би добрите братя пазят някакви бележки за него. И ако бях на твое място, бих направил това веднага. Накрая ще те посъветвам още две неща. Първо, каквото и да ти казва приятелят ти Стивън… Така се казва, нали?

Филип кимна.

— Стивън е като другите — той ламти за това нещастно съкровище.

— И второ? — попита Филип.

— Щом веднъж намериш ключа, какъвто и да е, изгори църквата до основи заедно с къщата. Пречисти я с огън и построй нещо друго. Нещо, което ще помогне да се изкупят ужасните деяния, извършени тук.

Филип се канеше да продължи, но монахът хвана ръката му. Сега изглеждаше тъжен, дори изплашен.

— Това никога няма да те остави на спокойствие, Филип — добави той. — Каквото и да мислиш, каквото и да правиш, ти си свещеник. Ти си поел тази църква. Започнал си и не можеш да спреш дотук. Ти си този, който ще изкупи престъплението!

Бедният свещеник млъкна и погледна към спътниците си. Готвачът му се усмихваше, докато монахът беше почти извън себе си от вълнение.

— Познавам брат Анселм — възкликна той. — Истински свят човек. Много пътува по работи на Светата майка, Църквата.

— Радвам се, че поне един от вас го прави! — избоботи мелничарят.

— Могат ли да се случат наистина такива неща? — проговори Игуменката.

— О, да. — Продавачът на индулгенции прокара пръсти през боядисаната си руса коса, която висеше като лен от двете страни на слабото му, дяволито лице. — Мога да ви разкажа истории, от които косата ви ще настръхне, госпожо, а кучето ви ще умре от страх.

— Но това е само история за призраци, нали? — попита Батската невяста. Тя огледа разрушената църква и потръпна. — Мислите ли, че вече е полунощ?

— Скоро ще стане — злобно се ухили Приставът. — И тогава всякакви таласъми и създания на мрака ще изпълзят от тайните си дупки. — Той се доближи. — Но с мен ще ви бъде топло и безопасно.

Батската невяста размаха подобен на бут юмрук пред лицето му.

— А това ще загрее добре ушите ти! — викна тя.

— Стига, стига — сър Годфри се изправи. Всички приказки замлъкнаха, когато той извади меча си. — Не искам да ви стряскам — той гледаше през разрушения вход, — но съм сигурен, че чух шум отвън.

— Трябва да проверим.

Оръженосецът скочи на крака, както винаги нетърпелив да последва баща си.

— Аз също ще дойда. — Йоменът грабна лъка си и се усмихна на Бедния свещеник. — Добър стрелец съм като онзи лесничей. Дори в тъмното виждам като котка.

— Вървете — отвърна Бедният свещеник. — Но ви уверявам, че няма да видите нищо.

Но сър Годфри вече крачеше към входа, а Йоменът и Оръженосецът бързо го следваха. Бедният свещеник се обърна към брат си, Орача.

— Изглежда, моята история предизвика паника.

Без да му отговори, Орачът се изправи, после двамата заедно отидоха и застанаха на входа.

С изваден меч и кама сър Годфри бавно пристъпваше напред. Йоменът и синът му вървяха от двете му страни. Рицарят усети как устата му пресъхва. Сигурен беше, че чу как някой се движи наблизо сякаш се криеше зад някое дърво или храст и наблюдаваше седналите край огъня поклонници. Той спря. Беше човек, надарен със здрав разум. Не вярваше, че историята на Бедния свещеник е просто приказка. Познаваше семейство Монталт. Често беше вечерял с тях. Те също бяха споменавали за някаква голяма загадка, за нещо, случило се няколко години преди смъртта на лорд Ричард. Пък и когато Рицарят беше минал през Скозби, там нямаше никаква църква. Лорд Хенри беше обяснил, че новата се намира вън от селото, на малък хълм, наречен Хай Маунт. Сър Годфри потрепера. Не се безпокоеше само от историята на свещеника. Нали беше посветил по-голямата част от живота си на унищожението на стригоите? Тези дяволи в човешко тяло, които пиеха кръвта на другите. Нали имаше подозрения към монаха? Въпреки самоувереното му държание, душата на монаха беше мъртва. Те никога преди не се бяха срещали, но Рицарят усещаше, че Монахът изпитва пламтяща омраза към него. Йоменът се доближи, пристъпвайки тихо в мрака. Малко по-късно дойде и Оръженосецът.