Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Сър Годфри, тук няма никой. Може би е било някакво животно, например лисица.

— Тогава да се връщаме.

Сър Годфри тръгна обратно. Бедният свещеник и брат му седяха точно пред руините. Когато се връщаха при останалите, сър Годфри със сигурност дочу Орача да шепне:

— И тук ли?

А Бедният свещеник му отговори:

— Да, братко, те ни наблюдават дори тук.

Когато късно на другата сутрин Филип се събуди, Рохейша му каза, че монахът е заминал.

— Беше много любезен — каза тя, докато шеташе из кухнята — Каза също, че ще се моли за вас и ви желае щастие.

Филип седна на масата. Знаеше, че Анселм ще постъпи така — да замине незабелязано, също както беше пристигнал. Стивън и Едмънд също слязоха. Последваха го през гробището в енорийската църква, където той отслужи литургия. Няколко от енориашите се присъединиха към тях. После тримата се върнаха да закусят в кухнята.

— Днес заминавам — обяви Филип и остави роговата си лъжица. — Трябва да отида в Лондон, да проуча някои неща. Едмънд, ти ще ме заместваш. Нещата тук би трябвало да са спокойни. Ако не е така, иди при сър Ричард Монталт. Стивън — той тъжно погледна към строителя. — Искам да видя напредък в чертежите ти, когато се върна. Ще те помоля да следваш съвета на брат Анселм. Не прави нищо, което застрашава спокойствието тук.

Стивън обеща. Филип знаеше, че го лъже, но не можеше да направи нищо. Даде на Едмънд подробни напътствия, после се качи в стаята си и приготви дисагите. След час вече беше напуснал Скозби.

Свещеникът умишлено избягваше пътеките и пътищата, които се виеха през блатата и се насочи на изток, докато стигна пътя на поклонниците, който свързваше Кентърбъри с Лондон. Тази нощ той преспа в един августински манастир. Добрите братя му дадоха храна и легло в спалнята за гости и късно на другата утрин той влезе в Лондон.

Филип усети резкия контраст между града и тишината и спокойствието на провинцията. Скупчени къщи, тесни криволичещи алеи, зейнали канавки, оживление и шум на пазара. Тук се стичаха най-различни хора: ханзейски търговци, моряци от Леванта, италиански банкери, а на всеки ъгъл имаше тълпи просяци — мъже и жени, — които молеха за подаяние. Зловонието и преливащото море от цветове му се сториха доста изнервящи. Спря в една кръчма на „Сейнт Мартин’с Лейн“, където конят му се нахрани и почина, докато той се наобядва обилно с пай с месо от петел и кана силен лондонски ейл. Беше късен следобед, когато се отправи към „Флийт стрийт“ и стигна до кръглата църква на тамплиерите. Остави коня си в една близка кръчма, където нае и стая за през нощта. После облече свещеническите си дрехи и влезе в църквата. Гледаше с интерес странната архитектура и обзавеждане на тази кръгла църква, построена според слуховете по образец на Соломоновия храм в Йерусалим.

Известно време Филип просто седя на пейка до вратата, загледан в различните стенописи, после стана и започна да изучава тамплиерските гробници на пода. Обиколи църквата и забеляза с интерес четиринадесетте картини, които изобразяваха страданията и смъртта на Исус. Те започваха с присъдата на Пилат и завършваха с полагането на мъртвия Христос в гроба.

Както обикаляше, Филип ахна и се върна при една от картините, коленичи и набързо произнесе благодарствена молитва. Не можеше да повярва на късмета си. После стана и отново преброи четиринадесетте картини. После се върна при шестата от тях. На нея Исус, който носеше кръста към Голгота, беше спрян от святата жена, Вероника, която избърсала кървящото му лице.

— Мога ли да ви помогна?

Филип се обърна. Младият монах беше облечен в черно белите одежди на кармелитите. Имаше широко и открито лице, чип нос и усмихната уста, но очите му гледаха зорко.

— Аз съм отец Филип Тръмпингтън — представи се свещеникът.

— Значи така. — Кармелитът приближи, като почесваше черната си твърда коса. Посочи към другия край на църквата. — Молех се там, когато дойдохте. Да си призная, отче, отначало си помислих, че сте луд, който обикаля насам-натам и не знае какво търси.

— Може и да съм луд — сряза го Филип, — но все пак съм свещеник, който търси помощ.

Кармелитът се усмихна и пристъпи напред. Те си стиснаха ръце и размениха целувка за поздрав.

— Брат Никълъс — представи се монахът. — Член на ордена на кармелитите, но служа в тази църква. Видях, че се заинтересувахте от „Пътят към Голгота“.

Той поведе Филип отново към картините.