Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Едмънд беше донесъл одеждите от църквата — чернозлатисти филони и наметала за под епитрахила, цветовете на погребалната литургия. Филип изми ръцете си, облече се и като застана пред олтара, започна песнопението: „Дай им вечен покой, Господи“. Службата беше простичка и кратка. Едмънд изпълняваше ролята на дякон и четеше евангелието. По време на литургията Филип благослови мястото, където бяха погребани останките. Щом службата свърши, той се присъедини към лорд Ричард и семейството му за малко вино и чиния супа.

— Къде е Стивън? — прошепна той.

— В църквата — отвърна мрачно Едмънд. — Сега е заинтригуван от гробището. Все още смятам, че търси съкровището, но разбира, че то не е скрито на Хай Маунт.

Загрижен, Филип изяде супата и изпи виното си малко по-бързо, отколкото му се искаше. Отказа поканата на лорд Ричард да преспи в имението. Отново благодари на Пиърс, после взеха конете от конюшната и препуснаха към къщата на свещеника. Там с облекчение намериха Стивън да седи на масата пред кухненското огнище, потънал в чертежите си.

Размениха си поздрави. После Филип обиколи къщата, за да се увери, че всичко е наред. Тъкмо беше решил да си легне, изтощен и разстроен от посещението си на Хай Маунт и пътуването през блатата, когато чу силно тропане на вратата. Една фигура с наметка и спусната качулка влезе в преддверието. Едмънд се показа в подножието на стълбата.

— Имаме посетител — извика той. — Брат Анселм. Изпраща го Негова светлост архиепископът.

Филип слезе да поздрави госта.

— Вие сте заклинателят! — възкликна той. Плешивият, жизнерадостен монах дръпна качулката си и се изсмя високо.

— Казвам се Анселм Броудбенч. Аз съм францискански монах, свещеник и, ако искате, заклинател. — Той посочи към вратата. — Прибрах коня си в конюшнята. Наричам го Луцифер.

Филип отвърна на усмивката му. Анселм беше среден на ръст, широкоплещест, як, а веселото му лице беше обрамчено със сиви мустаци и брада. Монахът погали голата си глава.

— Бог дал, бог взел — припя той. — Това, което съм изгубил горе, ми е върнато около устата и челюстите. — Той почеса буйната си брада. — Говорих с Негово преосвещенство. Изпрати ме да ви помогна, но трябва да ви предупредя за едно — Той свали наметката си и я подаде на Едмънд. — В края на краищата, аз мога само да дам съвет. Но преди това трябва да унищожа един демон.

— Кой? — попита Филип.

— Този на глада. — Анселм поглади корема си. — Студено ми е, гладен съм и ще приема всичко, което можете да ми предложите.

Филип го заведе в кухнята и го представи на Стивън. Монахът се настани начело на масата, потри отново корема си и погледна одобрително към ястията, които Филип му беше поднесъл.

— Овесена каша, печено говеждо, хляб, зеленчуци, вино. Мислех, че идвам в Скозби, а разбирам, че съм се оказал в рая.

Известно време монахът яде, като бъбреше за Рочестър, за пътуването и за времето. Филип го изучаваше внимателно: той разбра, че монахът се опитва да ги предразположи, както и те него.

— Изненадани сте, нали? — отбеляза Анселм, като отбутна чинията. Погледна ги с шеговита сериозност. — Какво очаквахте? Някой, облечен в черно от глава до пети, с верига кокали около врата? Натоварен с реликви и съдове светена вода? — Той почука с пръсти по масата. — Преди всичко нека ви обясня. Сатаната не обича хората. Той се бои от нас. Иска да ни направи по-малко хора, затова използва всичките ни слабости. Човек, който е уморен; човек, който гладува или умира от жажда; човек наранен телесно или умствено, е по-уязвим от онзи, който чувства, че между него и Бога всичко е наред. Сатаната мрази обичайните неща от живота — например съпруг и съпруга да се любят. Той би предпочел те да се карат. Мрази двама приятели да седнат в кръчмата на кана вино. Децата да играят през лятото. Слънцето в Божието небе, звездите нощем. Тези неща и молитвите са най-добрата защита срещу демони.

— Но тук е различно — прекъсна го Филип.

— Ще стигна и до това. — Брат Анселм отпи от виното си. — Вярвам — продължи той — в това, което ни учи нашата света майка, Църквата. Че човек е част от вселенската битка. Тази война вече е била спечелена от Христа, но всеки човек трябва да изиграе своята роля. Част от тези сражения ние никога не виждаме, защото има видим и невидим свят. Някои от тях виждаме всеки ден — мъж, прободен в кръчмата; изнасилена жена; пребито дете. Понякога можем да се отчаяме, защото ни се струва, че живеем в мрак, но това също е един от номерата на дявола. Той иска да се отчаяме, да загубим човечността си и вярата в Бога. — Монахът стисна ръката на Филип. — Ти не си отчаян, нали, отче? Вярваш ли още в Исус?