Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Свети Архангел Михаиле — помоли се той на своя покровител. — Свети Архангел Михаиле и вие, всички ангели!

Изведнъж почувства, че го вдигат и дърпат настрани. Романел потъна обратно в мрака на кладенеца. Филип лежеше на земята и дишаше на пресекулки. Огледа се. Нямаше никой. Едмънд, Стивън и Пиърс тичаха към него.

— Братко, какво става?

Филип се поизправи и подръпна палтото си.

— Нищо — въздъхна той. — Почувствах слабост.

Пиърс реагира бързо. Той улови погледа, който Филип хвърли към кладенеца, отиде до него със зареден лък и погледна надолу.

— Няма нищо — промърмори свещеникът. — Елате.

Той скочи на крака. Наместиха последния надгробен камък и почистиха мястото. Едмънд се качи в каруцата, докато Пиърс го съветваше по кои пътища да стигне до имението.

Филип наблюдаваше как тръгват и забеляза, че Стивън изостана с коня си, сякаш се колебаеше дали да не говори с тях. Той и Пиърс се качиха на конете. Лесничеят беше мълчалив, но когато напуснаха Хай Маунт, той дръпна юздите и изостана редом с Филип.

— Нещо се случи там, нали, отче?

— Да, Пиърс. Яви се нещо дяволско, сякаш изскочи от ада. — Филип въздъхна раздразнено. — Това, което не мога да разбера, е защо се случва на мен? Ако отида в Скозби и им кажа какво се е случило, ще ме помислят за луд.

— Не, отче, няма — отговори Пиърс. — Казах ти, че хората вече са започнали да говорят. Смъртта на жена ми, смъртта на други жени след раждане, но само в определени фамилии в селото. Злото царува в Скозби. Лорд Ричард ми поръча да ви окажа всякаква помощ. Аз не съм образован човек, отче. Едва пиша и чета. Не знам какво е станало тук, но смятам, че един от моите прародители, Бог да го прости, е имал пръст в него. — Пиърс се намръщи и плю. — Казвате, че хората от Скозби ще ви се подиграват. — Той поклати глава. — Не е така, отче. Скозби е хубаво село с добри жители, които се боят от Бога и почитат краля, това е истината. Въпреки това, отче, ние сме като деца, които играят край змийско гнездо. Докато не го настъпим, сме в безопасност. Докато не се опитваме да открием съкровището, нищо не ни застрашава.

— Но аз не се опитвам да намеря съкровището. Пиърс се усмихна:

— Знам, отче, знае го и лорд Ричард. Ако беше така, можеше да загинете на Хай Маунт.

Филип продължи да язди мълчаливо. Още изпитваше отвращение от отвратителното видение при кладенеца. Не можеше да го приеме за игра на въображението, но се чудеше кой го беше издърпал от ръба. Кой го беше освободил от хватката на Романел? Някой му беше помогнал. Беше почувствал как го вдигат. Ангел на светлината? Беше ли истина шепотът? Наблюдаваха ли го? Непрекъснато, за да знаят какво прави? Както и да е, заключи той, ако не го бяха отървали от Романел, това щеше да изглежда като поредната злополука. Горкият отец Филип се качил на Хай Маунт и случайно паднал в запустелия кладенец. Той затвори очи. Помоли се Стивън да му е казал истината.

— Отче!

Пиърс отпи още глътка от меха си. После го подаде на Филип, който жадно го грабна и отпи две огромни глътки.

— Пийте по малко вино за стомаха — усмихна се Филип, цитирайки апостол Павел.

Върна меха обратно и Пиърс го закачи на рога на седлото си.

— Къде искате да отидем, отче?

— Искам да отида в тресавището, Пиърс. Ти си войник. Искам да използваш въображението си. Предвождаш отряд мъже, които бягат от Лондон. Тъмно е и е люта зима. Трябва да спираш по селата, за да ядете, пиете и конете да почиват. Скозби е по пътя ти, но искаш да се държиш надалеч от главните пътища. Искаш да бъдеш в безопасност, докато стигнеш крайбрежието.

Пиърс яздеше, замислен върху това, което му беше казал свещеникът.

— Движим се на север — обяви лесничеят. — Има много пътеки към Скозби, отче. Знам откъде биха минали тамплиерите, но дотам има още доста път.

Той пришпори коня си в лек галоп и Филип го последва.

Яздиха около час, после спряха до малко поточе, където си поделиха последните провизии, пиха малко вино и позволиха на конете да отпочинат, преди да продължат. Напуснаха главния път. Бавно, почти незабележимо, местността започна да се променя. Нямаше и следа от ферми или работещи в полето хора. Филип разбра, че са на територията на тресавището, в сърцето на обширната и мрачна пустош. Пиърс го предупреди да внимава, когато минаваха през черната застояла вода, която се стичаше на тънки струйки между китките плевели и храсти. Над тях дъждосвирци и бекасини се издигаха към небето и бързо се изгубваха от поглед. Това беше студено и мрачно място, самотно и равно, лишено от какъвто и да е знак за човешко присъствие. Пиърс познаваше пътя. От време на време слизаха от конете, но накрая стигнаха до широк път, който сякаш минаваше напряко през пустошта. Изминаха известно разстояние по него, после Пиърс дръпна юздите. Слезе от коня и го спъна зад разперените клони на един изсъхнал дъб. После посочи към пътеката.