Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Привършиха закуската и Филип взе наметката си. Едмънд предпочиташе да остане, но брат му каза, че ще имат нужда от всеки чифт ръце. Така че Пиърс подкара каруцата, а Филип и спътниците му поеха с конете си след него. Преминаха през селото и горите към Хай Маунт. Денят беше хубав, слънцето грееше все по-силно в безоблачното небе. Горите край Скозби бяха изгубили мрачната си атмосфера — птичките пееха и прелитаха из тях. Орловата папрат от двете страни на пътя гъмжеше от малки животинки, които тичаха насам-натам. Високо в клоните катеричките кряскаха възмутено, подплашени от шума на копитата и дрънченето на обкованите със стомана колела на каруцата. Пиърс скоро си върна доброто настроение, докато разказваше как французите са били откарани, както и различни инциденти от снощния пир. Филип, който яздеше до него, го слушаше с половин ухо, все още погълнат от мисли за призрачното посещение на Романел.

— Мислите ли, че това ще оправи нещата, отче? — погледна го Пиърс с присвити очи. — Сър Ричард е доволен. Вие направихте повече от всеки друг свещеник: доказахте, че тамплиерите са били убити в тресавището. Може би ако сега бъдат погребани подобаващо…

Филип се усмихна на лесничея.

— Ти си добър човек, Пиърс — отвърна той. — Бих искал да ти кажа: да, всичко е свършено. — Той смуши коня си, тъй като бяха стигнали в подножието на Хай Маунт. — Но имам чувството, че това е само началото.

На каруцата й трябваше повечко време, за да стигне на върха на хълма. Когато се събраха, Филип настоя да коленичат на мястото на олтара и да кажат една молитва. После той призова Дева Мария, всички светци и ангели за свидетели, че това, което ще направи, не е светотатство, не се дължи на алчност или друг подобен мотив, а се прави, за да бъдат погребани невинно загиналите мъже по подходящ начин. Едва беше свършил, когато студен полъх, който сякаш идваше от нищото, погали лицата им. Филип се огледа. Слънцето все още грееше. Руините бяха пусти и мирни, но беше сигурен, че долавя шепот. Същите думи, издълбани многократно из църквата: „Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме.“

През първия един час внимателно подредиха останките от монасите, намерени в кладенеца в платнищата, донесени от Пиърс. Филип извади от кожена чанта, сложена отзад в каруцата, голям запушен съд със светена вода. Преди да загърне всяко платнище, той благославяше жалките останки, пръскаше ги с вода и произнасяше „Dona Eis Requiem“ 9 9 Дари им покой (лат.) — (Б. р.) .

През цялото време наблюдаваше Стивън. Строителят беше много внимателен и усърден. Въпреки това Филип усещаше вълнението му, сякаш едва можеше да дочака да вдигнат сивите плочи от пода на манастира и да видят какво има отдолу. След като похапнаха хляб и сушен бекон и ги прокараха с големи чаши кларет от меха, който Рохейша им беше дала, те започнаха да повдигат надгробните камъни. Пиърс беше донесъл лостове и работата тръгна леко. Във всеки гроб намериха скелет, подобен на онзи, открит в олтара. Никаква дреха, нито герб, не показваше произхода им, но беше явно, че са загинали от насилствена смърт. Ударите бяха нанасяни по черепа, имаше счупени ребра, ръце или крака. По тях Филип осъзна, колко отчаян и кървав бой се е водил в блатата.

— Ужасно деяние! — прошепна Пиърс, — Били са хладнокръвно избити.

— За какво говориш?

Едмънд дочу думите на Пиърс. Приближи се и се вгледа в скелета, който току-що бяха извадили. Костите на ръката бяха раздробени.

— Трябва да е била ужасна битка — отвърна лесничеят. — Но се съмнявам, че тези мъже са били убити в ръкопашен бой. — Той коленичи и посочи ръката на скелета. — Подозирам, че се е случило следното. Тези мъже са били рицари, нали? В близък бой, лице в лице, да кажем на Хай Маунт, те биха победили всички нападатели. Но мисля, че това, което е станало… — Той вдигна ръце. — Представяте ли си блатата късно през нощта. От мрака долитат стрели. Конете падат. Мъжете се плъзгат в калта. Стрелите взимат много жертви, после нападателите приближават, както видяхте в битката срещу французите, и доубиват ранените.

Филип потръпна. Вгледа се в увисналата челюст на един скелет. Пиърс посочи дупката отстрани на черепа.

— Ето как е умрял този мъж. Вероятно конят му е бил убит под него. Шлемът му е паднал, стрела го е улучила в тялото. После са го довършили, като са го пребили с тояга.

— Защо просто не са оставили телата в блатото? — попита Едмънд.

Пиърс хищно се усмихна.

— Блатата не са това, което си мислите, добри ми отче. Чувал съм за мочурища, които могат да погълнат човек, но тресавищата тук не са такива като в блатистите области на Източна Англия. Блатата на Скозби са може би само метър-два дълбоки. Както в случая с Уолдис, енорийския псалт — те поглъщат тялото, но после то се връща на повърхността. Не, не — продължи той, — тези мъже вероятно са били нападнати през нощта, а после нападателите им са изчакали до сутринта. Извадили са труповете, съблекли ги и донесли телата тук.