Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Затова си я нарекъл Присцила — каза Филип в сгъстявашия се мрак. — Дал си й името заради деня, в който си я намерил, през февруари 1308. Денят на света Присцила.

Свещеникът затвори очи. Беше сигурен, че старицата съвсем бегло си спомня онази ужасна нощ преди много години. Тъй като е била много малка, ужасното събитие е заличило всички спомени в паметта й и ги е заровило надълбоко. Затова тя сънуваше, рисуваше и беше изпищяла така предишната нощ, когато видя оръжието на тамплиерите — мъжете, които са измрели около нея, подмамени към смъртта си от мъртвешките огньове в блатата на Скозби.

Когато Филип се пробуди, беше тъмно. Пресметна, че сигурно е спал поне час. Мракът се спускаше и дори от леглото си можеше да чуе шума от пиршеството в селото. Когато отвори прозореца към гробището, долови слаб мирис на готвено. Слезе долу, за да провери, че всичко е наред, че задната врата е заключена и огънят в кухнята — угасен. Изпи малко слаб ейл, за да прочисти устата си и опита овесените сладки, които Рохейша беше направила за следващата сутрин. Излезе и огледа гробището. Стомахът му се сви, защото се беше спуснала мъгла.

— Присцила! — извика той. — Присцила, върна ли се? Тишина. Филип отиде до църквата. Главният вход беше заключен и застанал на пръсти, той надникна през прозореца. Не се виждаха светлини. Беше стигнал до средата на гробището, когато чу изпращяване, сякаш някой беше настъпил суха клонка. Мъглата се кълбеше около него и стомахът му се сви от страх, когато видя слаб проблясък на жълтеникаво-червена светлина — като че някой носеше засенчен фенер и отвреме на време го завърташе с пламъка към него. Филип забърза обратно към къщата и трясна вратата зад себе си. Беше по-студено и неуютно. Беше ли оставил свещта запалена в спалнята си? Беше стигнал на половината на стълбището, когато чу шепота.

— Свещенико!

Обърна се. Пое си дъх и се задави от отвратителната воня.

— Свещенико!

Сега гласът беше пред него, сякаш имаше някой в коридора отгоре.

— Кой си ти? — извика Филип. — Стивън, това шега ли е?

— Нахален, любопитен свещенико! — Гласът шепнеше, предрезгавял от злоба. — Съкровището ли те интересува? Защо разпитваше жената?

Филип тръгна нагоре по стълбите. Сега гласът се чуваше зад него — кискане, подобно на смеха на палаво дете. Той реши да не му обръща внимание. Влезе в спалнята си, потънала в тъмнина. Беше угасил свещта. Внимателно мина през стаята, взе едно разпятие и малък съд светена вода, които държеше там и излезе в коридора.

— В името на Исус Христос! — извика той и пръсна малко вода на пода. — В името на Господа Исуса, заповядвам ти да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Сякаш в отговор той дочу призрачно ръкопляскане, бавно и отмерено, сякаш онзи, който беше там, му се подиграваше. Филип отиде до площадката. Пое си дълбоко дъх и започна да слиза, като пръскаше пред себе си вода от съда. Разпятието беше стиснато здраво между пръстите му, дървото се впиваше в плътта му. Сърцето му подскочи, когато чу как някой танцува в горния коридор. Дочу тихо тананикане и бавни стъпки зад себе си, сякаш човекът слиза по стълбите, но бавно, пеейки си тихичко. Филип стигна до вратата и сложи-ръка на резето. Изведнъж някой го стисна за рамото. Почувства как го завъртат и притискат силно към вратата. Извика от ужас при вида на лицето на Романел — бяло, подобно на череп, с разтворени червени устни, между които свистеше застоял въздух.

— В името на Христа!

Филип имаше чувството, че ръката около гърлото му, се готви да го удуши. Романел се отдръпна, удари го през устата и Филип с благодарност изгуби съзнание.

— Вървете, литургията свърши.

Филип вдигна ръка и благослови във въздуха, въпреки че повечето от енориашите не присъстваха на службата. Празненството беше продължило до късно след полунощ и много от селяните бяха още в леглата си. Свещеникът се върна в ризницата й бързо се съблече. Едмънд го гледаше с любопитство, но Филип не му каза нищо за посещението от предишната нощ. Беше се съвзел много бързо. На лицето му нямаше белег и всеки би помислил, че просто се е спънал и паднал. Но Филип нямаше съмнения какво се беше случило. След като се съвзе, той излезе от къщата и се върна при енориашите си. Легна си по-късно, като със смях отказваше поканите да постои още малко. Стивън сигурно се беше върнал в селото, защото Филип го видя да седи на една от масите.

Сега реши да поговори с него. Той намери приятеля си да закусва с подсладена овесена каша.