Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Но ти говореше за гробището.

— Да, така беше. Чухте ли за съкровището на тамплиерите и всичките онези глупости? Казвам ви, отче, една нощ те излязоха, но не всички се върнаха. А онези, които си дойдоха, умряха до края на годината.

— Проклятие ли имаше? — попита Филип.

— Може да го наречете и така, отче. Романел твърдеше, че е и магьосник, затова беше такъв развратник. Носеха се слухове, че е помогнал на членовете на бандата си да легнат в гроба — тук с отвара, там с някакво прахче. Както и да е било, всички те измряха. Както казах, той беше голям мръсник.

— А отец Антъни? — попита Филип.

— Той беше различен. Кротка, стара душица. Обичаше антик…

— Антиките — помогна му свещеникът.

— Да, това е думата, отче. Постоянно разпитваше хората за историята на Скозби. Беше добър свещеник, докато не се сприятели с онзи негодник Уолдис.

— Какви бяха отношенията ти с него? — попита Филип.

— Отец Антъни дойде да види дядо — изведнъж се обади Бартоломю, сякаш за да отвлече вниманието си от чесането. Обърса носа с опакото на ръката си. — Нали така? Дойде в кръчмата. Вече изглеждаше странно — с пребледняло лице, небръснат и миришеше ужасно.

— Присмял се хърбел на щърбел! — рязко се обади Уокин.

— Искаше да види дядо — продължи момчето. — Покани ни да отидем в църквата.

— На младини, отче — прекъсна го Уокин, — бях много добър каменоделец. Отец Антъни ме заведе в църквата, свали ме в криптата и посочи към колоните. „Уокин — попита ме, — възможно ли е да се издълбае този камък?“ Помислих, че напълно е откачил. „Отче — отговорих му. — Цяла вечност можеш да блъскаш по този камък и едва ли ще му проличи. А ако успееш да го издълбаеш, ще разрушиш основите на църквата и криптата ще бъде затрупана.“ После той ме запита за плочите на пода. Казах му, че могат да бъдат вдигнати, но каква полза? Старият свещеник само се усмихна и каза, че този проблем го безпокоял. Даде ми пари и това беше всичко.

Филип му зададе още въпроси, но старецът не можа да му обясни какво е имал предвид отец Антъни.

— Повече никога не го видях, отче. Не и докато не смъкнаха трупа му от дървото в гробището.

Свещеникът благодари, взе халбата си с ейл и тръгна по улицата, като спираше да поговори с някои от семействата. Когато се върна в църквата, се чувстваше малко притеснен. Енориашите гледаха на него като на герой.

Но сега, когато опасността от френското нападение беше отминала, Филип погледна към църковната кула. Беше напълно убеден, че най-доброто, което може да направи, е да унищожи това място, без дори да изчака новата църква на Хай Маунт да бъде построена. Беше убеден, че през студената, мрачна зима на 1308 Романел е избил тамплиерите, оставил труповете им на Хай Маунт, осквернил старите гробове, а после заровил оръжието на рицарите в селското гробище. Той се взря в един надгробен камък: беше трудно да скриеш оръжие. Пресните дупки на Хай Маунт или в горите можеха да предизвикат подозрение. А може би Романел е възнамерявал по-късно да изкопае оръжието и да го продаде. Той беше скрил всички доказателства от изчезването на тамплиерите в тресавищата край Скозби. Дори най-проницателният кралски наместник не е могъл да намери нещо, което да го обвини. Романел не беше спрял дотук. Знаел е, че онези, които са били с него, разяждани от вина, които ще искат да признаят или ще се полакомят за наградата, също го застрашават. Филип знаеше достатъчно за медицината, за да осъзнае, че в полето около Скозби има отровни билки. Те можеха да бъдат събрани, изсушени и стрити, готови за разтваряне във виното или ейла на съучастниците. Разбира се, когато се разболеят, кой ги посещава? Техният енорийски свещеник, който се преструва, че им носи лекарства, а всъщност съкращава пътя им към гробищата.

Филип си спомни вълнението на Оплаквачката от предишната вечер. Мина през страничната врата и прекоси гробището. Когато стигна до гроба, който бяха изкопали предишната вечер, беше изненадан да види, че в земята бяха забодени малки свещи, разположени във формата на кръст. От другата страна на прясно разкопаната пръст беше коленичила Присцила със затворени очи и четеше молитва. Филип клекна срещу нея. Тя отвори очи.

— Веселят се, нали?

Лицето й изглеждаше подмладено.

— Защо миналата нощ изпищя, когато видя оръжието? — попита Филип.

— Заради насилието — отвърна тя. — Войниците с техните кървави мечове и писъците на умиращите. — Тя се отпусна на пети. — Винаги тези мечове, летящите стрели, силуетите в мрака…