Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Виждала ли си преди оръжието?

— Да, в сънищата си.

— Какво друго има в тези сънища?

— Намирам се в усамотено тресавище. Вятърът е леден. Няма луна, облачно е. Огромна бяла сова, чийто криле изпълват небето, се спуска над мен като предвестник на смъртта. — Тя смръщи вежди. — Снощи отново го сънувах, но този път беше по-ясно. Около мен има мъже. Уморени са. Надушвам потта и затоплената кожа на дрехите. Те са добри хора.

Воини са, но са мили с мен: имат благи очи и прегракнали гласове. Особено ясно виждам един от тях. Има мустаци и брада. Той е умен човек. Баща ми ли е? — Оплаквачката отвори очи. — Какво говоря? — попита тя, сякаш си говореше сама. — Какво искам да кажа? Нали Романел е мой баща.

Тръпки преминаха по гърба на Филип и устата му пресъхна.

— Ти си била там, нали? — попита той. — Била си там, когато тамплиерите са били нападнати. Какво, за Бога, си правила там ти, едно дете? Толкова порочен ли е бил Романел, че да те включи в нечестивите си дела?

— Не знам. — Отговорът беше безизразен. — Не знам, отче. Понякога сънувам и е ужасно. Понякога рисувам. — Тя посочи с ръка. — Искате ли да видите рисунките ми?

Филип се изправи и я последва в колибата й. Тя беше чиста и подредена, ухаеше приятно на билки и диви цветя. Подът беше от утъпкана пръст, покрита със свежа трева от гробището. Мазилката на стените беше наскоро боядисвана. Филип предположи, че старата жена го е направила сама. Под комина имаше малко, грубо направено огнище. В далечния ъгъл стоеше стълба, която водеше нагоре, до разположеното под тавана легло. Присцила покани свещеника да седне, докато тя бавно се качи по стълбата и се върна с пожълтели ролки пергамент, които му подаде.

— Нарисувах ги сама — каза тя стеснително. — Когато сър Ричард ме пита какво искам за Коледа, аз винаги казвам пергамент й въглен. И, разбира се, прясно мляко. Вижте ги. Вие сте единственият, на когото ги показвам.

Филип разви листата. Някои бяха набръчкани и сухи, други — още чисти и меки на пипане. Отначало той нищо не разбираше. Приближи се към прозореца, за да му е по-светло и видя, че рисунките са простички, но излъчват живот. Постави ги на пода.

— Останалите се изгубиха — прошепна тях. — Веднъж изгорих няколко по погрешка. — Тя сви устни. — И, отче, признавам, че понякога всичко това ми омръзва.

Филип само кимна, очарован от рисунките. На тях се повтаряше една и съща сцена. Група мъже на коне, които яздят през равнината. Личеше си, че са рицари. Носеха островърхи шлемове, щитове и копия, а между тях имаше малка фигура, яхнала дребен кон. Както и останалите фигури на рисунката, тялото беше безформено, но свещеникът разбра, че това е малко момиченце с дълга коса. Следващите картини бяха черни, сякаш жената беше запълнила всяко възможно място с въглен, освен малките петънца червена охра, мацнати върху пергамента, подобни на насмолени факли, които проблясват в мрака. Филип си спомни рисунката на тавана, тя много приличаше на тази.

— Какво е това? — посочи той червените петна.

— Мъртвешки огньове, отче. Или поне така ги наричат. Това са светлини в тресавището. Някои ги наричат блуждаещи огньове, за мен те са мъртвешки огньове.

— Какво означават те?

— Смърт. Дяволските светлини. Сатаната идва от тъмнината, отче. Той заблуждава душите и телата. Завежда ги в блатото, където те умират.

— Виждала ли си мъртвешките огньове? — попита я Филип.

— Не, отче, аз много се боя. Никога не излизам от църквата. Никога не напускам Скозби.

— Какво! — възкликна Филип. — Ти си над осемдесетгодишна и никога не си излизала от селото?

— Не, много ме е страх. Мъртвешките светлини са там.

Тя потръпна и придърпа грубото одеяло, което беше увила около раменете си, по-плътно. После повдигна глава и подуши въздуха.

— Пекат вол, нали? — Старицата облиза устните си. — Бих искала парче месо. Меко и сочно, а може би и друго, което да изсуша и да запазя за по-нататък.

— Ще получиш месо — промърмори Филип. — Присцила, не знаеш ли, че тези мъртвешки огньове са само запалени газове от блатото. — Той се усмихна. — Или поне така са ми казвали.

— За вас, отче, може да е така, но за мен те са мъртвешки огньове, светлините на дявола.

— Но щом не си била край тресавището, къде си ги виждала?

— Тук. Когато мъглата падне и обвие дърветата и камъните на гробището, виждам мъртвешките огньове и знам, че Романел е наоколо.

Филип остави рисунките.

— Романел! — възкликна той.

Тя лукаво му се усмихна и извърна глава.