Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Вие го видяхте — прокълнат в живота, прокълнат в смъртта! Казвам ви, когато видите мъртвешки огньове на гробището, значи Романел е наоколо. Той ще броди там, докато не бъде въздадено възмездие.

— Възмездие за какво? — попита Филип.

— Не знам, отче. Но той беше зъл човек. Убил е онези тамплиери, а и други хора. — Тя поклати глава — Така поне мисля аз.

Филип се върна на рисунките. Колкото повече ги гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тази старица е присъствала на нападението над тамплиерите в блатата край Скозби. Всички рисунки потвърждаваха това.

— Защо си била с тамплиерите? Тя поклати глава.

— Била ли съм? Наистина ли? — Очите й се напълниха със сълзи. — Не знам — изхлипа тя. — Господи, бих искала да разбера.

Филип събра рисунките и й ги върна.

— Благодаря ти. — Той се изправи. — Имаш ли нещо, останало от детството ти, Присцила?

— Нищичко, отче. Имам само това, което Романел ми е дал. Филип й помогна да се изправи и целуна покритата й с изпъкнали вени ръка.

— Тогава да тръгваме. Волът сигурно вече е добре изпечен. Хайде, мила моя. Ще поръчам да ти отрежат парче месо.

Филип поведе Присцила за ръка през гробището. Денят гаснеше. Той спря до тисовото дърво.

— Каза ми, че майка ти е погребана тук.

— Да, отче. Така ми каза Романел.

Свещеникът я изведе на улицата, намери й място до стария Уокин, който вече беше много пиян. Младият Бартоломю беше изпратен да й отреже парче месо, а Филип влезе в кръчмата и й донесе чаша мляко. После тръгна отново по улицата. Мина покрай Едмънд, който седеше на една маса, а няколко млади момичета го закачаха. Нямаше и следа от Стивън. Лицето на Филип се опъна: беше вече решил при първа възможност да поговори с приятеля си, защото смяташе, че той е по-заинтригуван от търсенето на съкровището, отколкото от строежа на новата църква.

— Изглеждате ядосан, отче.

Свещеникът се обърна. Зад него стоеше Пиърс. В една ръка държеше халба, а с другата прегръщаше хубава млада жена.

— Хайде, отче. Няколко чаши вино и ще танцувате с нас.

— Пиърс, искам да те помоля за нещо.

— А, не, намерете си друго момиче.

Филип не се усмихна и ръката на Пиърс падна от раменете на младата жена.

— Какво има, отче?

Свещеникът се извини, момичето се усмихна и двамата се отдалечиха така, че да не ги чуват.

— Искам да ми помогнеш да изкопаем още нещо от гробището.

— Не, отче, не и сега!

— Моля те, няма да отнеме много време. Пиърс тихичко изруга.

— Какво търсите, отче?

— Един гроб с женски скелет. Пиърс сви рамене.

— Добре, както казват, „Работата никога не свършва“.

Малко по-късно, свалил расото си и с навити ръкави, Филип помогна на Пиърс да разкопае мястото под тиса, където Присцила смяташе, че е погребана майка й. Земята беше рохка и лесно се копаеше. Лопатата на Пиърс се удари в нещо твърдо. Той се наведе, разрови пръстта и се разсмя.

— Тук няма да намерите тяло, отче.

— Какво искаш да кажеш?

Пиърс се изправи и изтри потта от челото си с опакото на ръката.

— Отче, вие сте уморен, а аз съм пийнал. Ако бях трезвен, щях да ви кажа още преди това. Не можете да погребете никого под дърво. Току-що се натъкнахме на корените. Тук не е погребан никой, никога не е бил погребван и няма да бъде.

Филип му се извини и двамата запълниха дупката. Той отново се извини, но Пиърс махна с ръка.

— Вие сте добър човек, отче — потупа го той по рамото. — Видях какво направихте в гората на Скозби и казах на останалите. Вие сте смел човек, брат ви — също. Радвам се, че сте тук.

Леко поласкан, Филип отнесе кирката и лопатата обратно в малката пристройка зад свещеническата къща и се върна на пиршеството. Изпи чаша вино по-бързо, отколкото трябваше. Беше уморен, но още развълнуван от това, което му беше казала Оплаквачката. Той се върна в къщата си, качи се в спалнята си и извади требника, който стоеше там. Отвори в началото и разгледа списъка със светците, подредени по дати. Откри, че денят на света Присцила беше девети февруари. Филип затвори требника и си легна.

— Ти си бил лош човек, Романел — прошепна той. — Тази стара жена в гробищата не е твоя дъщеря. По някаква странна причина…

Филип млъкна. Да, помисли си той. Когато е била много малка, тя е пътувала с тамплиерите. Рицарите са били избити до крак, но някакъв проблясък на почтеност трябва да е спасил момичето. Романел я е довел в Скозби. Не е било трудно — тя сигурно е била много малка и уплашена до смърт. Толкова уплашена, че е загубила разсъдъка си. После Романел разказал, че тя му е незаконна дъщеря.