Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

След службата енориашите се скупчиха около свещеника, потупваха го по гърба и му благодаряха за заслугите.

— Господ показа волята си! — извика ковачът, застанал на църковните стъпала. — Няма никакво съмнение. Доколкото зависи от мен, нашият свещеник може да построи и сто църкви!

Думите му бяха посрещнати с одобрителен рев и остатъкът от деня мина в празнуване. Сър Ричард отново прояви щедростта си. Бяха опънати огромни маси. От имението пристигаха каруци с бурета ейл, бъчви вино и огромен вол, изкормен и готов за печене. Ковачът стъкна голям огън в центъра на селото и скоро въздухът се изпълни с уханието на печено говеждо. Имаше кошници, пълни с хляб и сладки. Всеки донесе каквото можеше — ябълки, леко омекнали през зимата, кръгли парчета марципан, сладкиши. Виното и бирата се лееха като вода. Млади двойки танцуваха върху тревата ръка за ръка и от време на време се измъкваха към гората.

— Надявам се само да внимават — прошепна Филип на Едмънд. — Иначе в края на лятото ще имаме купчина сватби и много работа край кръщелния купел. — Той се огледа. — Къде е Стивън?

— Отиде на Хай Маунт — отвърна Едмънд.

Филип отмести поглед, за да не усети брат му колко е раздразнен. Беше загрижен за Стивън. Приятелят му не приличаше на себе си. Беше станал необщителен и замислен. Подозренията на Филип растяха. Хай Маунт можеше да почака, защо беше толкова важно да отиде там точно днес? Беше ли се възползвал Стивън от това, че Филип и Едмънд ще бъдат заети в селото? Знаеше ли той за легендите повече, отколкото признаваше? Не се ли интересуваше повече от скритото съкровище, отколкото от строежа на Божия храм?

— Заповядай, отче. — Пиърс пристъпи наперено и пъхна халба ейл в ръката на свещеника. — Тежък ден беше вчера, а отче? Копаенето на гробовете беше мръсна работа. Какво беше оръжието, което открихме?

— Нищо важно — промърмори Филип и направи гримаса. — Ще ти кажа по-късно; — Той се чукна с лесничея. — Но ти ще ми разкажеш ли нещо? Искам да знам повече за отец Антъни.

— Да. Запознахте ли се с Уокин?

— Кой?

— Уокин, каменоделецът. Той е много стар и уважаван. Някои смятат, че е бил тук, когато Романел е бил викар. — Пиърс долови интереса в очите на свещеника. — Елате, отче. Добре е да поговорите с него, преди да се напие твърде много.

Намериха Уокин на масата, сложена пред кръчмата. Беше дребен и жилав, вратът му беше тъничък като на пиле. Имаше изпъкнали очи и зачервено лице, чиято долна част беше скрита под рехави мустаци и брада. Пиърс ги представи.

— Седнете, седнете. — Уокин потупа пейката до себе си и се усмихна, като разкри беззъбите си венци. — Седнете, отче. Много исках да се запозная с вас. Това е моят помощник, внукът ми Бартоломю.

Той посочи насреща към едно мърляво момче, чиято коса беше толкова мазна, че висеше на фитили върху раменете му. То беше вдигнало крака си на масата и настървено се чешеше.

— Престани, Бартоломю! — викна му Уокин. — Има на крака си язва, която не зараства. — Той посочи с палец през рамо към кръчмата. — Работи там. Иска да стане готвач. На ваше място, отче, не бих хапнал нищо, което е докосвал. — Уокин подуши въздуха като куче. — Ще се мръкне, преди печеното да е готово. Искам едно хубаво, крехко парче. В джоба си имам сол. Ще си седя и ще си дъвча.

— Чудесно, Уокин — отвърна Филип. — Пиърс ми каза, че си познавал отец Антъни.

— Разбира се — отвърна старецът. — Познавах повечето от свещениците. Винаги ходя на църква в неделя и на празник.

— Познаваше ли Романел?

— Тогава бях съвсем малък, отче, но си го спомням. — Той поклати глава. — Ние, децата, не го харесвахме. Гаден мръсник. Беше потаен, често ходеше на гробището през нощта. Чух какво сте намерили и се обзалагам, че ако копаете още, ще откриете и други неща.

— Какво имаш предвид? — попита Филип.

Уокин се наведе към него и почука с пръсти по големия си червен нос.

— Романел беше водач. Хората се бояха от него. Често идваше в кръчмата. Можеше да изпие повече от всеки друг и често напиваше мъжете. Това бяха онези тежки времена, отче, когато прапрадядото на нашия крал, Едуард II, се ожени за французойката. Животът беше труден. Шотландците под водачеството на Брус ни нападаха. Кралските наместници събираха огромни данъци, а реколтата беше слаба. Гладът присъстваше в много от къщите ни. Знаете ли, отче, казват, че на запад оттук, далеч от селата и градовете, хората станали канибали.

— Романел — прекъсна го Пиърс.

— А, да. Заради лошата реколта и измирането на добитъка, някои от селяните, станаха разбойници. Яздил сте около Скозби, отче? Дори днес мястото е усамотено. — Той отпи от халбата си с ейл и повтори на Бартоломю да не си чеше крака. — Та Романел и старият лорд извеждаха мъжете в тресавищата и нападаха непредпазливите пътници.