Ахмед Юмит - Патасана

Понечих отново да отдръпна ръката си, но тя не ми позволи.

„Кажи ми, Патасана. Ако е така, ще пусна ръката ти, ще си тръгна оттук и няма да се върна.“

Не успях да продумам, но тя знаеше, че няма да намеря сили да и отговоря. Изправи се и застана до мен. Погали ме нежно по косата както тогава, в храма. Погледнах към вратата на библиотеката и прошепнах разтревожено:

„Някой ще ни види… “

„Тогава да отидем в кабинета на баща ти.“

Явно знаеше всичко. Зад библиотеката наистина имаше тясна стаичка - татко я използваше за кабинет. Влезехме ли в нея, заключехме ли вратата, никой нямаше да ни безпокои. „Ами цар Пизирис… “

„Той не заслужава уважение - поклати глава тя. - Не е добър човек и не е добър цар.“

„А ако дойде в библиотеката?“, попитах уплашено.

„Няма - успокои ме тя. - Сутринта отиде на лов.“ Омагьосан от красотата на Ашмуникал, не съумях да устоя на изкушението, стаено в думите и. Двамата влязохме в стаичката, където баща ми пишеше тайните си плочки. Седнахме един до друг. Заради неуспешния ни опит да правим любов в

250

храма, не смеех да я докосна и гледах да стоя по-далеч от нея. Тя усети тревогата ми.

„Само ще говорим - стопли ме тя с огромните си тъмни очи. - Ще говорим неуморно, докато се научим да не се страхуваме един от друг. Аз ще ти чета поеми, ще ти разказвам истории и притчи от плочките, докато се научиш да не се страхуваш от тялото ми. Ще ти говоря дълго, докато разбереш, че думите също са начин да обичаш, и докато гладът, който доказва, че думите не са достатъчни, не се събуди в кожата ти.“

251

Деветнайсета глава

Разказът на Никълъс само обърка още повече и бездруго смутните мисли на Есра и превърна събитията от последните два дни в истинска главоблъсканица. Докато се движеше по асфалтовия път край фъстъчени градини с червена пръст, тя за кой ли път се питаше как да постъпи. Подозираше Бернд, но се срамуваше от подозренията си. Нямаше никакво конкретно доказателство срещу него, ала множество улики сочеха, че е възможно да е виновен. Съвпадение ли беше порядъкът на убийствата, или именно естеството и бързата им последователност представляваха съществените парченца от мозайката, разкриваща самоличността на убиеца? Колебаеше се и понеже и липсваше отправна точка да и вдъхне сигурност, мислите и се въртяха в порочен кръг и се връщаха там, откъдето бяха тръгнали.

Дали да сподели подозренията си с капитана? Нямаше да и повярва. Освен това той смяташе, че убийците са заловени и случаят е приключен. Есра обаче не беше убедена дали наистина сепаратистите са виновниците. Навярно грешеше, губеше си времето, съмнявайки се в германския си колега. Или пък капитанът разполагаше с документи, доказващи, че сепаратистите са извършили убийствата? „Дано“, отрони колебливо тя и си помисли: „Все пак е най-добре да почакам, да чуя всички подробности за случилото се“. Капитанът бе далеч по-опитен от нея, години наред се бе сражавал в планините и познаваше сепаратистите по-отблизо от нея. От друга страна, той беше предубеден, нарочваше сепаратистите за всичко лошо, случило се в района. А нима тя не бе предубедена! Веднага заподозря Фаят, племенника на хаджи Сетар, и реши, че религиозните фундаменталисти стоят зад убийствата далеч преди да е разбрала какво точно е станало.

Погълната от тези мисли, слезе от джипа и тръгна към полицейското управление. Пред вратата стояха двама войници. Онзи от Анкара я поздрави смутено.

252

- Капитанът ви очаква - изпревари въпроса и и посочи към жилищната сграда, разположена надолу по хълма между полицейския участък и реката.

- Да не би да спи? Не искам да го безпокоя.

- Не, не спи. Заръча ни да ви поканим в градината на жилищната сграда, защото там е по-хладно.

При думата „хладно“ по лицето на Есра се разля усмивка; да намериш прохладно място в адската жега, бе истинско щастие. Войникът от Анкара я поведе към красивите стъпала от ръчно дялани камъни, събрани от бреговете на Ефрат.

Градината на жилищната сграда изглеждаше спретната и добре поддържана като двора на управлението. И тук двама войници стояха на пост пред желязната порта. Вляво, зад навеса за охраната, се издигаше огромна липа и покриваше цялата градина със сянката си. Под короната и бяха заслонени други дървета - сливи, нарове, черници, акации и около дузина магнолии. Очарованието на градината обаче в жаркия ден се дължеше не само на сянката на дърветата. Влажната прохлада откъм Ефрат, която течеше на двайсетина метра по-надолу, също допринасяше мястото да се превърне в същински оазис в пустинната жега.