Ахмед Юмит - Патасана

246

Носът ми долови приятния аромат на диви цветя, никнещи напролет край Ефрат. Вдъхнах дълбоко благоуханието и отвърнах:

„И на теб, достопочтена Ашмуникал“.

„Говорих с царя и той ми разреши да преведем заедно поемата на Лудингира, посветена на майка му. - Забелязала колебанието ми, продължи иронично: „Или искаш за доказателство да ти донеса плочка с царския печат?

„Не говори така. Вярвам ти.“

Ашмуникал огледа библиотеката с красивите си очи и смени темата:

„Къде ще работим?“

„Тук, достопочтена Ашмуникал - посочих и веднага масата, където лежеше поемата на Лудингира. - Да седнем.“

Тръгнахме заедно към масата. Тя вървеше на няколко крачки пред мен. Без страх, без задръжки очите ми я изпиваха жадно. Седнахме един срещу друг до масата и Ашмуникал погледна плочката.

„Лаймас спомена, че знаеш поемата наизуст. Ще ми я кажеш ли, преди да се заемем с превода?“

За пръв път заставаше толкова близо до мен от нощта, когато лежахме един до друг в храма.

„Както желаеш, достопочтена Ашмуникал.“

„Слушам те тогава, достопочтени Патасана“, жегна ме тя, подчертавайки думата „достопочтени.“

Престорих се, че не долавям сарказма и започнах да рецитирам поемата от шумерския майстор на словото, поема, която и аз харесвах много.

На обичната ми майка

Царски пратенико, отнеси в Нипур вестта ми!

Пътувах дълго, а майка ми тъгува

247

и нощите и са безсънни.

Тя, която знае само благи думи, разпитва всички пътници за мен.

Предай и поздрави и моето писмо!

Ако не познаваш мама, аз ще ти разкажа.

Казва се Шатищар, красива е като богиня и чевръсто шета вкъщи.

Всеотдайна е към татко, който служи на богинята Инана, изпълнява предано повелите на царя, обичан е и сред любов живее.

Тя е агънце, пухкава сметана, сладък мед.

Тя е маслото, което се стича от сърцето.

И другояче ще ти я опиша:

тя е яркият светлик на хоризонта, озаряващ планините,

утринна звезда и лунен камък,

топаз е от Мархаши,

безценно украшение за принца,

калаен пръстен, желязна гривна,

изящна статуетка от слонски бивник,

ангел от алабастър

върху пиедестал от син мрамор.

Ще ти я опиша и така: мама е дъждът,

утоляващ жаждата на семената; потънала в зеленина градина, пълна с вкусни плодове; кожа, украсена със пискюли; първата новогодишна жътва; поток, поящ нивята; най-сладка, изкусителна фурма.

Ще ти я опиша още като празник, като възторжен ритуал, принцеса на принцесите

248

и химн на изобилието;

любящо и обичано сърце, изпълнено със радост; като добрата вест, че пленникът се връща у дома.

Мама е и колесница борова, паланкин от чемшир; прелестна, благоуханна роба; най-ослепителното цвете.

Запомни как ти я обрисувах и тутакси ще я познаеш.

Най-изящната жена, която видиш, ще е мама.

Поднеси и със усмивка моето послание, което тя очаква с нетърпение.

Кажи и: „Лудингира, обичният ти син, ти праща поздрав!“

При тези последни думи от поемата погледнах Ашмуникал. Плачеше. За пръв път я виждах да плаче и сърцето ми се изпълни с болка.

„Какво стана? Защо се натъжи?“, попитах я.

Продължи да хлипа и не ми отговори. Забравил за цар Пизирис, забравил кои сме, посегнах да я докосна по ръката. Тя се отдръпна. Изненадах се и застинах безпомощно пред нея. Ашмуникал поплака още известно време и после се успокои. Вдигна очертаните си с антимон очи, чиято красота дори сълзите не помрачаваха, и ме погледна.

„Прости ми. Спомних си мама.“

„Къде е?“, попитах.

„Далеч. При татко, който не се поколеба да ме продаде на Пизирис в замяна на богата земя край Ефрат и трима роби.“ „Баща ти те е продал на Пизирис?“, смаях се аз.

„Не го виня - отвърна Ашмуникал. - Остаря и вече не можеше да преподава. Искаше да прекара последните си дни в удобство. И смяташе, че ще живея охолно в двореца. Но как ми липсва мама!“

Тя ме улови за ръката.

249

„А и ти рецитираш толкова красиво! Разчувства ме. Иначе не плача често.“

Когато докосна ръката ми, усетих познатия трепет.

„Не си плачлива, знам. Ти си смело момиче.“

Ашмуникал се взря внимателно в лицето ми.

„Влюбен си в мен, нали, Патасана?“

Отдръпнах уплашено ръката си от нейната.

„От царя ли се страхуваш?“, попита ме тя.

„Страхувам се от него и го почитам“, отговорих. Ашмуникал пак протегна ръка към моята, но този път аз не я отместих. Погледна ме право в очите и попита:

„По-дълбока ли е почитта, която изпитваш към царя, от любовта ти към мен?“