Ахмед Юмит - Патасана

243

начало и звучеше като забавна шега, но след известно време и повярва, докато накрая въображението и започна да разиграва различни сценарии. На седмия ден бе абсолютно сигурна, че съпругът и е спал със Севим. Когато Орхан се върна, го подложи на кръстосан разпит. Севим разбра и и се разсърди. Едва когато разби сърцата на двама души, които обичаше искрено, Есра проумя, че е сгрешила, и им поиска прошка. Ами ако и сега подозренията към Бернд се окажат безпочвени?

- Не, не - прошепна тя на себе си.

Дейвид я чу.

- Каза ли нещо? - попита той.

- Съжалявам, мислех на глас.

По целия път до болницата не продумаха. С влизането в сградата Дейвид я покани да пийнат по чаша чай в кабинета му, но получи любезен отказ. Било време да се връща на разкопките, обясни тя. Попита го дали да не вземе и Елиф, ако се е възстановила. Лекарят прецени, че е по-сигурно пациентката да остане още една нощ в болницата. Есра не настоя. Ръкува се приятелски с Дейвид, преди да тръгне.

- Благодаря ти за всичко. Ела на разкопките някой ден. Ще си поговорим надълго и нашироко.

Лекарят се постара да се усмихне, ала усмивката му бе видимо пресилена.

- Аз ти благодаря - рече и. - На всяка цена ще се възползвам от поканата.

След като се сбогува с лекаря, Есра влезе в стаята при приятелите си. Свари Кемал да разговаря шепнешком с Рюстем, директора на Антепския археологически музей. Елиф още спеше. Щом видяха Есра, мъжете станаха. Тя се ръкува с Рюстем, когото всъщност не харесваше особено. Той го знаеше и не проточи ненужно разговора им. След кратка размяна на любезности се извини и си тръгна. Рюстем обаче бе добър приятел на Кемал. Бяха участвали в проекта за открит музей в Йесемек. Когато Рюстем излезе от стаята, Кемал седна отново до леглото на Елиф и я загледа тревожно как диша, сякаш гърдите и

244

щяха да спрат да се надигат и спускат, ако отклонеше очи дори за секунда.

- Не изглежда добре - отбеляза той. - Притеснявам се за

нея.

Есра се приведе над Елиф и установи, че вече не е толкова бледа.

- Добре е - успокои го. - По-скоро ти имаш нужда от грижи. Лицето ти е по-бяло от нейното.

- Нищо ми няма. Важното е тя да се възстанови.

- Лекарят каза, че и е необходима почивка. Иска да остане още една нощ в болницата. Но аз трябва да се връщам на разкопките. Ти какво ще правиш?

Кемал сведе глава, съкрушен от участта си.

- Най-интересната част от разкопките… - промърмори горчиво той. - Колко пъти в живота на археолога се случва да намери важна находка като плочките на Патасана? Веднъж навярно. Или никога. Но сърце не ми дава да оставя Елиф сама. Щастлив съм, когато съм с нея, макар да не ме иска.

245

Осемнайсета плочка

С Ашмуникал бях щастлив. Само тя ме караше да се чувствам така и тя бе единствената непроменлива реалност в живота ми въпреки страховете, тревогите и опасенията ми. Ашмуникал изпълваше сърцето ми с неземна наслада. Осъзнах тази неоспорима истина, когато се срещнахме отново. Влезе за втори път в живота ми като буен огън, като ненадейна буря. Докато се бях опитвал да страня от нея, тя бе кроила планове да бъде с мен и бе намерила начин да осъществи замисъла си и да получи желаното. Така доказа още веднъж, че притежава не само божествена красота, но и божествен ум и смелост. Ако дядо Митанува беше жив, щеше да ме поздрави, че съм обикнал такова момиче, и да ме посъветва да се отдам на любовта си независимо от царя. Татко Арарас обаче най-вероятно щеше да ме обвини, че съм пожелал жена на царя, и да ме предупреди за грозящата ме опасност; не би се поколебал да ме прокълне, ако продължа да обичам Ашмуникал, а нищо чудно и да ме предаде на Пизирис.

Колкото до мен, аз не знаех как да постъпя. Бях паднал в ръцете на Ашмуникал като лястовица със счупено крило. Нямаше смисъл да се самозалъгвам. Тя ме бе пленила и бе станала неотменима част от мен като кръвта във вените ми. Независимо колко се страхувах от цар Пизирис, независимо от възпитанието си, повеляващо да бъда отговорен, знаех, че не съм способен да и устоя. Мислех за нея навсякъде и през цялото време. Тя не напускаше съзнанието ми - когато ядях, когато се разхождах, съзерцавах Ефрат, разговарях с мама, пеех, четях плочки, пишех, спях, сънувах, будувах и мечтаех.

На другата сутрин Ашмуникал дойде в библиотеката, както бе обещала. Аз вече не се свенях да я погледна и, честно казано, не откъсвах очи от нея. Тя го забеляза веднага. Тогава се уплаших и започнах отново да свеждам поглед.

„Добро утро, писарю Патасана“, поздрави ме тя и застана до мен с уверена усмивка.