Ахмед Юмит - Патасана

Тя ми отговори с мил, искрен и любящ глас:

„Благодаря, Патасана, радвам се, че отново съм сама с теб след толкова месеци“.

234

Вдигнах изненадано глава и в същия миг ме плени огънят, разискрил се в кафявите и очи. Свенливото момиче от храма го нямаше; на негово място се бе появила жена с очи, говорещи по-красноречиво от всякакви думи. В този момент разбрах, че е безсмислено да се съпротивлявам - Ашмуникал бе моята съдба и нямах сили да избягам от нея. Опитах се все пак да се противопоставя:

„Направих списък за теб. - Посочих подготвената плочка. -Всички епоси, легенди, песни и поеми в библиотеката ни са записани тук.“

Ашмуникал застана по-близо до мен, сякаш не ме чуваше. „Защо се преструваш, че не ме познаваш, Патасана?“ Момичето до мен бе същото, чиято липса ме влуди, когато се събудих в храма. Възлюбената, за чието семейство и род разпитвах коленопреклонно върховния жрец Валвазити, бе дошла при мен, търсейки близостта ми, за да довършим свещения любовен ритуал, започнат преди толкова нощи. Пред очите ми изплува голото и тяло, зърнах го за миг под робата и с цвят на мед, но веднага го пропъдих от ума си.

„Познавам те - отвърнах. - Ти си достопочтената Ашмуникал, любимата на великия ни цар Пизирис. Аз съм слуга, чийто дълг е да изпълнява твоите заповеди и заповедите на царя.“

„Ти не си ми слуга - възрази тя. - За мен ти си първият мъж, приел ме в постелята си преди Пизирис.“

Озърнах се да се уверя, че никой не чува разговора ни, и прошепнах:

„Не говори така, моля те. Ще предизвикваш гнева на боговете.

„Не, боговете са ни обрекли един на друг. Пизирис наруши повелята им. Той няма насита, иска да притежава всичко на тази земя. И затова боговете ще го прокълнат.“

„Не бива да говориш така за нашия цар - предупредих я. -Той те обича.“

„Обича себе си. Обича още десет жени като мен - отвърна Ашмуникал. - Скоро ще намери някоя по-млада и по-красива,

235

ще я вземе в харема си и тя ще му стане любима. А дори да ме обича, аз не го обичам. Той е могъщ, но грозен, с благородна кръв, но жесток. Не ме гледа нежно като теб, не ми се усмихва красиво като теб и гласът му не е мелодичен като твоя.“

Докато слушах думите на Ашмуникал, които обагряха лицето ми във всички оттенъци на червеното, забелязах Лаймас на прага. Веднага смених темата и казах високо, та Лаймас да ме чуе:

„Достопочтена Ашмуникал, ако желаеш, вземи тази плочка с теб, за да прочетеш списъка и да си избереш творба.“ Ашмуникал също видя Лаймас.

„Харесвам поемата на шумерския поет Лудингира, посветена на майка му.“

„Разбира се - кимнах и се пресегнах към рафта, където стоеше плочката с поемата на Лудингира. В същия момент ми хрумна нещо и попитах Ашмуникал: - Простете любопитството ми, но знаете ли акадски, защото поемата е написана на този език?“

Странни искрици проблеснаха в очите и.

„Съвсем малко“, с престорено разочарование отвърна тя. „Тогава, за жалост, няма да можете да я прочетете - сведох почтително глава аз. - За да разберете Лудингира, трябва да владеете съвършено акадски.“

При тези думи Лаймас, приближил до нас, се намеси надлежно:

„Какво говориш, Патасана! Защо не преведеш поемата на достопочтената Ашмуникал? Та ти я знаеш наизуст!“

„Не мога! - извиках и отскочих назад като човек, докоснал огън с голи ръце. - Имам друга работа.“

Ашмуникал присви красивите си очи и ме предупреди: „Тогава ще съобщя на нашия цар и той ще намери друг да ми я преведе.“

Да не преведа поемата, означаваше да не изпълня заповедта на Пизирис.

236

„Не, не, няма нужда - опитах се да се загладя положението. -Ще я преведа за няколко дни.“

Самоуверената Ашмуникал ме погледна право в очите.

„Искам да бъда при теб, докато превеждаш. Така ще ми помогнеш да науча по-добре акадски.

„Каква огромна чест ще бъде това за нас!“, намеси се отново Лаймас.

Ругаейки бездарния писар наум, аз се обърнах към Ашмуникал:

„Стига Пизирис да разреши, за мен ще бъде чест да ви служа“.

„Не бой се, писарю Патасана - усмихна се Ашмуникал с най-красивата усмивка на света. - Ще получа разрешение веднага. Бъди готов да превеждаш още от утре.“

Излезе от библиотеката, отнасяйки плочката със списъка. Старият Лаймас я изпрати с втренчен поглед.

„Какво ненагледно момиче! - възкликна той. - Като фи-лиза, който пропуква камъка, като огъня, който стопява леда, като вятъра, който направлява морето. Щастливец е нашият цар! Всеки, погледнал това момиче, вижда градини, по-пищни от градините по бреговете на Ефрат; всеки, чул гласа и, усеща душевен покой, все едно слуша божествена музика; с нея дори най-безцветните дни са изпълнени със сладостни, бързотечни мигове.“