Ахмед Юмит - Патасана

Когато Сакъп кимна към Никълъс да покаже „този тук“, Есра погледна възрастния лекар. Веднага осъзна, че доброто му настроение се е изпарило. Макар и не до такава степен, но и лицето на Дейвид бе посърнало. Сакъп, пренебрегвайки въздействието, което оказваха думите му, продължи:

- Масис бе няколко години по-голям от нас, но ни беше като брат. Защитаваше ни от по-големите деца. Беше истински смелчага и умът му сечеше като бръснач.

- Какво се случи с него?

- Изчезна - отговори Сакъп. - Не го откриха нито жив, нито мъртъв. При обсадата на Антеп попаднахме в различни лагери. Масис се включи в арменските отряди в подкрепа на французите. Никълъс се укри в болницата на баща си и наблюдаваше войната оттам. А аз се присъединих към съпротивителното движение. Понеже тичах бързо, Йоздемир бей ме назначи за личен пратеник. Носех кодирани писма на капитан Селаха-тин бей от Втора армия. Промъквах се през френските сили, обкръжили града. Врагът имаше огромно превъзходство и по отношение на въоръжението, и по численост. Хората в града

232

гладуваха от месеци. Правеха хляб от кайсиеви ядки, чорба от суха трева и се биеха за конските трупове. Йоздемир бей и Се-лахатин бей си разменяха често писма. Арменците във френската армия ме заловиха, когато напуснах града за пети път. Бях облечен в цивилни дрехи. Обясних им, че не съм войник. Те ме претърсиха, не намериха кодираното писмо, но подозренията им не се разсеяха. Двама войници започнаха да ме удрят с приклада на байонетите си, за да ме принудят да проговоря. Налагаха ме безмилостно по пищялите, по капачките на коленете, по лактите. Строполих се на земята. Тъкмо си казах, че това е краят, когато чух глас: „Спрете!“. Беше Масис. „Пуснете го. Гарантирам за него“. Така им каза, макар да знаеше, че участвам в съпротивата. В този момент приятелството, нашето приятелство надделя над враждебността на противниковите войски. Станах и го прегърнах. „Изчезвай оттук“, предупреди ме той. Останах няколко минути при него да събера сили и поех към Втора армия. Така Масис не само ми спаси живота, но и ми помогна да изпълня дълга си.

Докато слушаше чичо Сакъп, Есра наблюдаваше Никълъс. Когато приятелят му превъзнасяше Масис, лицето на Никълъс се изопна, сините му очи потъмняха. Есра реши да се възползва от възцарилото се мълчание и да се оттегли.

- Благодаря за закуската и за приятния разговор, но трябва да вървя.

- Толкова бързо! - възкликна Никълъс, ала повече не настоя.

Сакъп видимо се разочарова.

- Толкова неща исках да ти разкажа…

- Друг път - усмихна се Есра.

- Да не задържаме гостенката, чичо Сакъп - подкрепи я Дейвид. - Обещавам да я доведа пак.

Сакъп и Никълъс станаха почтително на крака да се сбогуват с Есра. Никълъс никак не приличаше на човека, посрещнал я радостно с надеждата да поговорят.

233

Седемнайсета плочка

Ашмуникал не изглеждаше променена. Това бе първата ми мисъл, когато я видях, застанала до Пизирис. Беше същата, както когато я срещнах в храма - ослепително красива и плашещо самоуверена.

На другата сутрин седнах на дървената пейка в библиотеката и зачаках Ашмуникал, с която за пръв път опитах прелъ-стителния вкус на женските устни, за пръв път докоснах изящните извивки на женското тяло и чието име се страхувах да произнасям дори наум. Не знам кое бе по-силно - страхът или радостта ми. Знаех само, че когато я виждам, се изпълвам с щастие и боязън. Друго не знаех. И не исках да знам. Предишния ден, веднага щом напуснах Пизирис и Ашмуникал, се върнах в библиотеката, прегледах епосите, подредих ги един до друг и написах заглавията им на плочка. Дойдеше ли Ашмуникал, щях да и дам плочката, за да разбере бързо какво литературни творби имаме.

Докато я чаках, неволно се питах дали ще дойде сама, или придружена от придворен. Надявах се да дойде с придворен или с някоя от наложниците на Пизирис. Така щяха да разговарям с нея по-спокойно и да изпълня дълга си точно както царят ми бе заповядал. Не се наложи да се чудя дълго. Ашмуникал се появи в библиотеката рано-рано като утринна звезда.

Застана на вратата и безмилостно вълнение обзе ума и тялото ми, както когато я видях за пръв път в храма. Носеше бродирана на цветя роба с цвят на мед, а сребърна огърлица красеше стройната и шия. Кафявите и очи, които придаваха по-тъмен оттенък на пшеничната и кожа, ме гледаха топло.

Сведох глава, за да не срещна погледа и.

„Добре дошла, достопочтена господарке Ашмуникал“, изрекох с престорена студенина.