Ахмед Юмит - Патасана

- Колко тъжно - отрони Есра. - Сега разбирам защо баща ти се натъжи толкова.

- Най-странно е поведението на дядо. Бях седемгодишен, когато почина. Когато бях малък, той вече беше пенсионер

240

и често си играеше с мен в двора - денем и нощем, все едно е дете. Играехме на криеница и той се промъкваше в мазето, където бе умрял Масис. Подвикваше ми, за да го намеря. Слизах и го улавях. Помня дядо като един от най-добродушните хора на света. Всичките му познати го обичаха. Дори днес го обсипват с хвалебствия. Но той е обрекъл един млад мъж, който му е бил като син, на смърт само защото не е споделял вярата му. - Дейвид си пое дълбоко дъх. Обърна се и погледна гостенката си с насълзени сини очи. - Как е възможно толкова добър човек да извърши такова злодеяние? - попита той. - Не разбирам…

- Вярата - отвърна Есра разчувствано, но уверено. - Понякога ни заслепява за всичко друго. Пречи ни да разбираме различните хора. Превръща смъртта, унищожението на различните от теб в нещо естествено, дори необходимо.

Дейвид поклати безпомощно глава и насочи отново вниманието си към шосето пред тях.

- Права си - продължи той. - Независимо от цената, която плаща, човечеството не успява да се отърси от жаждата да убива, да унищожава. Нашето семейство също е платило висока цена за смъртта на Масис. Тя е сложила край на ведрата атмосфера вкъщи, създала е напрежение между татко и дядо. И двамата знаели причината, но никога не я обсъждали. Най-тежко било на баба. Горката жена се разкъсвала между съпруг и син и все повтаряла на баща ми да забрави миналото. Но, както сама видя, татко не е успял да забрави смъртта на приятеля си.

Есра долови как потрепери гласът на Дейвид. Вместо мъжа, който се шегуваше жизнерадостно, когато пътуваха към къщата на баща му, и и се усмихваше донжуански, сега до нея седеше човек, потиснат от миналото, за което някак си се чувстваше отговорен.

- Съжалявам - прошепна Есра. - Ако знаех какво се е случило, нямаше да повдигна темата и да те разпитвам.

- Аз реших да ти разкажа - успокои я Дейвид; очите му бяха приковани в шосето, но умът му се рееше другаде. - Ти

241

си първата извън семейството, която научава тази история. Не знам защо ти я споделих. Да пазиш тайна, е тежко бреме, предполагам, и човек не може да го носи дълго. - Погледна към гостенката си и я помоли: - Все пак недей да я разказваш на никого.

- Не бой се, никой няма да научи.

- Благодаря - въздъхна Дейвид.

И двамата замълчаха. Какво ли не минаваше през ума на Есра. Най-силно я вълнуваше сходството между убийствата, извършени преди седемдесет и осем години, и начинът, по който бяха убити хаджи Сетар и Решат ага. Сепаратистите ли бяха виновни, както бе казал чичо Сакъп? Ако наистина сепаратистите стояха зад убийствата, значи проблемът бе разрешен, защото според капитана те бяха мъртви. Ами ако чичо Сакъп грешеше и убиецът отмъщаваше за престъпления отпреди седемдесет и осем години? Но кой е този човек? Вероятно близък на убитите или техен сродник… Бернд например. Не биваше да таи подозрения към колега. Усъмни се в германеца още когато Дейвид и каза, че е обсъждал инцидентите с него. Никълъс спомена, че отец Киркор, блъснат от църковната камбанария, имал син, който избягал с майка си в Бейрут. А нали тъстът на Бернд бе избягал от Турция във Франция? Съвпадение ли беше? Уплашена от изводите, към които я тласкаха мислите и, Есра се опита да ги прогони. Не, Бернд не би могъл да убие човек. Спомни си обаче вчерашния им разговор и пак се усъмни. Бернд заяви, че е готов на всичко за съпругата си, дори да се откаже от професията си. Но да се откажеш от професията си, е едно, а да убиеш двама невинни мъже - съвсем друго. Но пък германецът бе рискувал да влезе в схватка с полицията заради Вартухи, макар проблемът да е нямал нищо общо с него. Представи си очите му, тези пронизващи стоманеносини очи. „Не, невъзможно“, помисли си тя, опитвайки се отново да отпъди подозренията. А и дори заслепен от любов, Бернд да е способен да извърши такова нещо, дали Вартухи би го подкрепила? Дали би искала да живее с убиец? Не, естествено. Ала ако

242

Бернд убиваше без знанието и, за да докаже силата на любовта си? Ако и каже, когато се върне в Германия: „Отмъстих за дядо ти Киркор“. Възможно ли е? Защо не? Нали всички виждаха в какво е превърнала любовта Кемал? А и толкова ли е невероятно Бернд, и бездруго особняк, да извърши подобно безумно деяние? Къде всъщност беше Бернд, когато хаджи Сетар и Решат ага бяха убити? Къде другаде? Спеше в леглото си като останалите от археологическия екип. Дали? Есра се опита да си припомни онези нощи. Бернд не беше в стаята си сутринта, когато бяха убили хаджи Сетар. Наложи се да го чакат за обсъждането. Двамата с Тимъти дори се посчепкаха. Доколкото си спомняше, Бернд обясни, че се е разхождал край Ефрат. А вечерта, когато бяха убили Решат ага? Напрегна паметта си и внезапно се сети за разговора му с Теоман тази сутрин. Теоман спомена, че гумите на велосипеда на германеца са спаднали. Със странно изражение Бернд веднага се защити, че снощи не е карал колелото. Но защо се разтревожи толкова? Дали не бе отишъл с велосипеда до Гьовен, за да убие Решат ага? Есра настръхна, спомнила си как селският овчар описа сцената. Видял мъж да лети в небето. Възможно ли беше на лунната светлина овчарят да е различил само едрата фигура на колоездача и да е сметнал, че лети? „Глупости“, рече си тя, опитвайки да се овладее. Обвиняваше колега без никакви конкретни доказателства. Нещо повече - убийците вече бяха заловени. Навярно някаква подсъзнателна омраза към Бернд подклаждаше съмненията и. Бернд и създаваше много неприятности, защото не го назначиха за ръководител на екипа. Не, не, това нямаше нищо общо с убийствата. Тя винаги проявява почти параноична мнителност. Веднъж дори обвини Орхан, че е спал със Севим, докато двамата бяха заедно на симпозиум в Берлин. При това Севим и беше най-добрата приятелка и изобщо не си падаше по Орхан. Есра обаче знаеше, че понякога омразата сближава хората. Орхан и Севим бяха прекарали цяла седмица в чужда държава, в един и същи хотел. С помощта на малко алкохол и музика не беше невъзможно да са преспали заедно някоя нощ. Тази мисъл от-