Ахмед Юмит - Патасана

Няколко секунди Тимъти се взира в младата жена със скръбно изражение.

- Права си - сведе глава накрая. - Подлец съм, живял в епоха на тирани.

412

Двайсет и осма плочка

О, търпеливи читателю, узнал моята низост, разбрал гибелните последствия от безразсъдството ми. Аз предизвиках боговете. Опитах се да променя отредената ми от тях съдба. Причиних смъртта на царя, техния представител на земята. И те ме възмездиха с най-тежкото наказание. Осъдиха ме да горя в огъня на нечистата съвест.

Хилядите богове на хетите, бога на бурите Тешуб и съпругата му, богинята на слънцето Хапт, синът им Шарума и небесната ни майка Купаба… Да, те притежават теб и мен, земята, небето и Ефрат, ала не са добри. Те са зловещи и безмилостни създания, които си играят с хората за собствено удоволствие.

Да, ние сме зли, но боговете са ни вдъхнали това тъмно чувство. Те ни изпращат бедствия, по тяхна воля царете водят войни, хората убиват, измъчват, плякосват.

Аз съм страхливец, знам го, но знам и че боговете няма да ми простят дори и след смъртта. Аз им се опълчих и бях победен. Няма да ги моля повече за милост. След като изпиша думите си върху плочките, няма да се хвърля върху скалите, където Ашмуникал намери смъртта си. Това е твърде героичен край за презряно нищожество като мен. Аз не съм герой. Не съм и любовник като дядо Митанува, готов на всичко за обичаната жена. Не съм и благороден държавник като татко Арарас, готов да даде живота си, за да защити страната си. Аз съм най-подлият предател, който хетските земи са виждали, негодник, причинил най-голямото зло на хората си. Ще изстрадам наказанието, което боговете ми наложат, и ще живея с най-тежкото бреме на земята - бремето на съвестта, - докато удари смъртният ми час.

Но искам хората да прочетат тези плочки. Не за да се противопоставят на боговете. Не искам никой да изстрада моите болки, ала искам хората да опознаят себе си, царете, боговете. Написах тези плочки с надежда хората да управляват по-добре съдбата си, а царете и боговете да не съумяват да ги насъскват, както пожелаят. Писах с надеждата да напояват изобилните

земи между двете реки не с кръвта на чедата си, а с любов, да помъдреят и да живеят щастливо, да превърнат живота си в безкраен празник, да завещават на бъдещите поколения не болка, а радост, не сълзи, а усмивки, не омраза, а любов, не смърт, а живот. Дано…