Ахмед Юмит - Патасана

393

напразни. Саргон искаше града ни. Извън двореца се вихреше още по-жестоко кръвопролитие. Домовете горяха, мъжете гинеха, изнасилваха жените и момичетата, плячкосваха храмовете. Деряха живи, изгаряха и избождаха очите на осмелилите се да окажат съпротива. А аз, жалкият невежа Патасана, вярвал, че ще надхитря боговете, се свих в един ъгъл и гледах как изтребват сънародниците ми.

Боговете ме накараха да платя скъпо, задето съм се възгордял. Асирийците вилняха и проливаха кръв цели седем дни и седем нощи. Седем дни и седем нощи слушах писъците и стена-нията на своите хора. На седмия ден всички оцелели минаха покрай отсечените глави на Пизирис и благородниците, набучени на кол до Царската порта, и се събраха пред градските стени.

Млади и стари, жени и деца, осакатени и болни, всички се строиха в редици и поеха към Асирия, заобиколени отстрани, отзад и отпред от войниците на Саргон, оголили зъби като стръвни кучета. Ако можех да изтърпя погледите и горчивите думи, и аз бил заел мястото си в тази жалка процесия сред разплаканите си съграждани, надаващи жалостиви писъци. Ала аз, човекът, когото наричаха учен, благородник и талантлив държавник, не събрах смелост да тръгна с тях. Не от страх, че ще ме убият, а от срам.

След този ден слънцето за мен угасна, след този ден не дръзвах да докосна съпругата си и да погледна лицата на децата си. Въздухът, който дишах, водата, която пиех, храната, която ядях, бяха същинска отрова за мен. Ефрат, по чиито приятелски брегове успокоявах духа си с безметежни разходки, ми стана враг. Реката вече не ме умиротворяваше и не тешеше тревогите ми. Не смеех да погледна слънцето, а сладкият сън, даряващ ме с покой, ме напусна. Ръцете ми забравиха какво е допир, гласът ми забрави що е реч, устните ми забравиха да се усмихват, очите ми забравиха да виждат. Лека-полека реката на живота, течаща по вените ми, пресъхна. Аз обаче се съпротивлявах; борех се да остана на крака и да избегна мълнията на бога на бурите, способна в миг да повали и най-огромното

394

дърво. Съпротивлявах се, защото исках животът ми, изпълнен с жестокост, предателства и страх, животът ми, чиито дни се брояха, да не свършва безсмислено - исках да разкажа на всички какво съм сторил и какви убийства съм извършил.

395

Двайсет и осма глава

- Налага се да прекратим разкопките - прошепна Теоман, за да не го чуят другите.

Вървеше до Есра в цветната градина пред хотела, където щеше да се проведе пресконференцията. Двамата крачеха на два метра пред колегите си.

- Не сме в безопасност - настоя Теоман. - Не бива да рискуваме да убият още някого.

Слънцето, огряло ги по пътя към Антеп, от минута на минута напичаше все по-знойно.

- Ами убиецът на Кемал? - попита Есра с напрегнато, почти обвинително изражение. - Безнаказано ли ще му позволим да се измъкне?

- Не, но разкриването на убиеца не е наша работа! Не сме полицаи, учени сме.

Есра спря и погледна Теоман в очите.

- Но убитият ни беше приятел. А убиецът може би е някой от нас.

- Не знаем със сигурност - възрази Теоман. - Опитаме ли се да разберем, само ще оплетем конците. А нищо чудно междувременно да умре още някой. Според мен трябва да отложим разкопките.

- Не мога. Не още.

Тръгнаха отново. Теоман въздъхна тежко и попита:

- Какво ще правим тогава?

- Не знам - тросна се Есра, по чието лице сега се четеше умора. - Не знам. И не искам да обсъждам въпроса.

- Налага се! Приемаш го лично, а не бива. Уважавам чувството ти за отговорност, но убийствата не са насочени срещу нас. Ние не сме истинските мишени на убиеца. Кемал е мъртъв, защото се е оказал на неподходящо място в неподходящ момент.

- Не го приемам лично. Мисля за доброто на всички ни -възрази Есра вече по-сговорчиво.

396

Разбираше, че Теоман е прав. Не биваше да застрашава ничий живот. Бяха открили плочките на Патасана и наистина им се полагаше почивка. Древният хетски град се оказа повече от щедър към тях и ги възнагради с находки, за каквито не смееха да се надяват. Време беше да спрат. Всеки друг ръководител на разкопки би постъпил така. Както каза Теоман, работата им бе да осветляват миналото, а не да залавят убийци. Трябваше да оставят това на Ешреф. Есра го съзнаваше, ала необузданата и амбиция и упоритият и гняв не искаха да се вслушат в гласа на разума. Убиецът ги предизвика; отне живота на един от приятелите и и преобърна света им наопаки. Нетърпима беше мисълта, че още не е заловен и може да продължи да убива дори след като те си заминат. Струваше и се, че ще прояви малодушие, ще побегне страхливо, ако прекрати разкопките сега и се върне в университета като прославен учен.