Ахмед Юмит - Патасана

- Дошъл си тук, за да убиеш тези хора? - недоумяваше Бернд.

- Не. Когато преди пет години дойдох тук, за нищо на света не би ми хрумнало, че съм способен да извърша подобни убийства, макар във Виетнам да ме бяха обучили да убивам. Там винаги бях на фронтовата линия и доказвах колко изкусно владея изкуството на смъртта. Дълго танцувах със смъртта, а после се оттеглях в окопите, където лягах до нея, дишах същия въздух, поглъщах пръстта, с която тя се хранеше. Бяхме неразделни. Сигурен, че някой ден тя ще ме застигне, спрях да се страхувам от нея. Но смъртта обича изненадите. Реши да вземе семейството ми, а не мен. Осиновителите ми, семейство Хърли, загинаха в самолетна катастрофа. Отчасти заради смъртта на тези добри хора, които наричах „мамо“ и „татко“, потърсих психологическа помощ след войната. Сякаш някаква сила ме наказваше за стореното по време на войната. Когато излязох от клиниката, се оказах сам-самичък, както в сиропиталището. Исках да се дипломирам в „Йейл“ и да стана археолог, но нямах пари. Горе-долу по това време започнах работа в малък музей срещу скромна заплата. В края на втората година се случи чудото, което щеше да ме върне към първата ми кариера. Мама, напуснала дома ни преди много години, когато татко полудял, ме откри.

407

Разказа ми историята на баща ми - че е роден в Турция, в същия този град на брега на Ефрат. Тогава реших да посетя Турция. Това се случи преди двайсетина години - бях млад археолог, изгарях от желание да практикувам професията си. С помощта на мама довърших образованието си. Петнайсет години работих като археолог и се чувствах удовлетворен от занятието си. Докато бях на разкопки в Ирак, на няколко пъти посетих Турция и местата, където татко бе живял. Видяното ме очарова. Трогнах се колко сърдечни са хората тук, макар районът да е изостанал. Впечатлих се как старата култура се е запазила в известна степен. Дойдох и останах тук около месец. Запознах се с Дейвид, главния лекар на Американската болница, и с баща му Никълъс. Без да разкривам кой съм, се опитах да събера информация за семейството си. Наученото ме ужаси, но не намразих хората тук. Не си и помислях дори да убивам. Познавах историята. Със собствените си очи бях видял в окопите колко жестоки могат да бъдат хората един към друг. Реших да забравя миналото и да търся следите от древни цивилизации в родината на баща ми. Трябва да добавя, че и бившата ми съпруга също изигра своята роля. След като ме напусна, нищо не ме свързваше с Америка, а родината на баща ми осигуряваше възможност да заживея нов живот. Установих се временно тук. Колкото повече опознавах местните хора, толкова повече ги харесвах и се привързвах към тях. Открих и леля си Надиде. Започнах да се срещам и да разговарям с нея, без да и разкривам кой съм всъщност. Взирах се в сбръчканото и старческо лице и се опитвах да си представя татко. Повярвайте ми, не изпитвах никакво желание за мъст. Докато един ден кюрдски партизани не отвлякоха автобуса, с който пътувах за Антеп. Случи се в Османие. До мен седеше млад лейтенант на име Йозмер. Пътуваше със съпругата си и с петгодишната си дъщеря. Наскоро пристигнал в антепското поделение, той беше сърдечно хлапе, знаеше малко английски. Когато разбра, че съм американец, започна да ми говори само на английски. Спеше, когато партизаните спряха автобуса, но се събуди, стреснат от гласовете им. Един кюрд се

408

качи в автобуса и поиска личните документи на всички пътници. После нареди на двама ни да слезем от автобуса. Съпругата на Йозмер плачеше и умоляваше партизаните да го пуснат, а аз им казах, че съм американски гражданин и настоях да ме освободят. Те обаче не послушаха нито нея, нито мен. Погледнах към автобуса и миг преди той да изчезне в мрака на нощта, видях огромните уплашени очи на малкото момиченце, което бършеше запотеното стъкло и търсеше с поглед баща си. Завързаха ни ръцете и ни поведоха към планината. Вървяхме цяла нощ. Накрая спряхме и ни вкараха в някаква пещера. Развързаха ни и оставиха един въоръжен партизанин да ни пази. Не се отнасяха лошо и споделяха храната си с нас. Останахме там два дни. Не знаехме какво, кого и защо чакаме. Йозмер не издържа. Тресеше се като листо и повтаряше, че ще ни убият. Стараех се да го успокоявам, казвах му, че няма да им позволя да ни убият. Помолих да говоря с командира им, но ми отказаха. Обвиниха ме, че съм шпионин. Към края на втория ден трима мъже дойдоха да отведат Йозмер без никакви обяснения. Той се улови уплашено за мен, а аз го сграбчих за краката и не го пусках, но те ме заудряха по ръцете с прикладите на оръжията си и ни разделиха. Повлякоха го навън. Във Виетнам бях виждал какво ли не. Дори бях убивал. Тогава се утешавах, че воюваме и всичко ще си дойде на мястото, когато се върнем към цивилния живот. Но как да си обясня какво се случва сега? На другия ден ме отведоха на пътя в подножието на планината и ме освободиха. Ала на мен вече ми беше все едно дали ще ме убият, или ще оцелея. Скитах се цял месец, зашеметен, безчувствен. Тогава започнах да мисля - за дядо, когото бяха хвърлили от църквата, за младия лейтенант, убит пред очите ми. Спомних си всички жестокости, на които бях ставал свидетел, преосмислих всичко научено. Стигнах до заключението, което Джери, лекарят в клиниката, ми повтаряше: „Човекът е жестоко същество и се наслаждава на насилието“. Не смятам, че аз съм по-различен. Участвах във война и убивах хора в името на някакви идеали -защита на демокрацията, победа над комунизма… Виновен съм